Зигфрид не се тревожеше много. Не можеха да му навредят. Само няколко болезнени ужилвания. Ужилвания като оси. Заради златото беше готов да понесе много по-тежки изпитания.
Изведнъж той цъкна с език. Как не се сети по-рано? Сега вече Жозеф ще се разприказва. Ще загука.
— Ей, глупак! — извика той. — Чувал ли си нещичко за ацтеките? Ха, ха! Че откъде ли ще чуеш? От маймуните ли? Ей това значи да си цивилизован, да знаеш много, да се ползуваш от всяко знание. Та така. Ацтеките в Мексико някога оставяли на хищните мравки живи хора. Жертвоприношения. Досещаш ли се какво искам да кажа, а? Да те подсетя ли? Ако не издадеш скривалището, ще те оставя да те оглозгат… Като плъх, чуваш ли, като мръсен плъх…
Безпощадните убийци вече пълзяха върху мулата и впиваха в тялото му челюсти. А то? Не челюсти, направо огнени щипци! Те горят, ръфат жива плът.
Жозеф изстена от болка. Почна да се мята така, както беше вързан, като тромава гигантска гъсеница. Запълзя по теме и по пети… Да се маха, да се отхвърли от пътя им… Напразно! Безпощадните дребосъци го бяха уловили в миризливите си пътечки и не го изпускаха. Все нови и нови пълчища връхлитаха отгоре му. Не се бавеха, не разучаваха, това бяха свършили другите преди тях, а направо забиваха ужасните си клещи, сякаш всяко ухапване беше удар със стрела или печат с нажежено желязо. Сякаш лежеше върху жарава. Хиляди въглени пареха тялото му, скачаха по лицето му, опитваха да се намъкнат в очите, в устата му.
— Ще кажа! — изкрещя той накрая, полудял от болки. — Отвързвай!
Зигфрид го хвана за краката и го изтегли на десетина крачки настрана от мравешката колона. Избърса мравките от лицето му.
— Е?
— Отвържи ме!
От болка Жозеф се сгърчи, присви колена към брадата си. Целият замря в тази скована, мъчителна поза.
— Бързо! Бързо!
Зигфрид се наведе. Хвана края на едната лиана. Разплете възела.
— Значи омекна! Ще се сприятелим пак. Чудесно! Одобрени другарчета! Но няма всичко. Само краката ще развържа. Ръцете после, когато се уверя, че не си ме излъгал.
Ето едната лиана се свлече, освободи глезените му. После падна и втората от колената.
В същия миг Жозеф се изпъна с цялата си сила, удари с крака немеца в корема и го отхвърли назад, премалял от болка, като труп. Тогава, убеден вече, че го е обезвредил, се метна отгоре му, измъкна му ножа с уста и сряза лианите на ръцете си.
— Искаше да ме дадеш на мравките! — ухили се той доволно. — Хайде сега ги нахрани ти! Око за око, зъб за зъб! Катър, а? Мръсен плъх! Да видя сега тебе, господаря, бвана, как ще затанцуваш, като те заръфат малките дяволи?
Отсече няколко лиани и омота по същия начин мъчителя си. Свърза ръцете и краката му и го отмъкна на същото място, сред разтревожения мравешки поток. Хищниците в миг го покриха.
От страшните ухапвания Зигфрид се свести бързо. Отвори очи. В тях пламна ужасът. В искрящите черни ириси на съдружника си той прочете своята присъда. И да молеше, нямаше да получи пощада. Знаеше, но не можеше да се въздържи.
— Жозеф, моля те! Отвържи ме! Приятели сме. Не ме оставяй! Пощади ме! Само не на тях. Моля те!
Мулатът вирна глава.
— Ти ме отвърза, защото ти бях нужен. Аз няма да те отвържа, защото ти пък не си ми нужен.
Зигфрид не преставаше да стене:
— Тогава ме застреляй поне! Да не ме мъчат! Не мога да издържа! Застреляй ме!
Жозеф се сети. Да! Пистолетът! Нямаше го в ръцете на немеца. Беше паднал. Но къде? Озърна се. На пътеката? Сред мъховете? В папратите? Няма го! А щеше да му свърши хубава работа. Щеше…
Сега нямаше време. Мравките го бяха уловили в своя сляп капан, изтъкан от нишките на миризмите, и бързаха към него. Трябваше да бяга така, обезоръжен… Както досега…
Жозеф плю настрана, после притича надолу, прескочи мравешката лавина и продължи по пътеката. Достигна познатата яма до поваленото червено дърво. Измъкна чувала, понесе го обратно.
Когато минаваше край гъмжащата лъскавочервена купчина, под която личаха очертанията на едно сгърчено тяло, той чу последните задавени думи на Зигфрид:
— Куче! Знай! И ти ще умреш! Всеки, който е влизал в Огнената пещера, умира! Умира… като оня… Когото убихме… С теб… Помни — и ти като него…
Ледена тръпка полази по тила на мулата. Значи проклятието… Истина или безумно бълнуване? Или пък само от злоба? Но и лудият… И той казваше същото…