— Не се обръщай! — изкрещя той.
Хитростта му сполучи. Анри трепна, изви за секунда глава назад. За мулата тая секунда стигна. Той скочи, удари пушката, изби я от ръцете му. Не се хвърли да я вземе, защото тя се оказа по-близо до белгиеца, който я настъпи с крак, а с един скок се хвърли в папратите. Додето звероловецът се наведе, додето вземе пушката, додето я насочи, мулатът бе изчезнал в джунглата.
Нямаше смисъл да го гони веднага. Все едно, нямаше да го стигне. Преследваният бяга по-бързо. То се знае. Спасява живота.
Щеше да тръгне подире му. Със златото на гръб. Все щеше да го настигне. Трудно е за безоръжен човек да се придвижва в гората. Накрай ще падне от глад.
Но при новата среща Анри вече нямаше да се колебае…
25
Рудахигва поведе спътниците си навътре в джунглата, по-далеч от боботещия вулкан и врящото езеро. Земята продължаваше да потрепва под краката им. Не се знаеше какво още можеха да направят подземните духове. За това по-добре по-далеч! По-далеч от изтърваните огнени демони! Те убиха металната птица. Те могат да убият и хората. Не се укротяват. Фучат, излитат нагоре, тласкат огнените реки, палят гората, възвират езерото, сваряват рибите. Дори Типу Тип побягна в ужас пред тяхната пламтяща ярост. И сега се лута по сушата, клатушка се тромаво, дири друго езеро, където водата не ври.
Впрочем какъв Типу Тип е той, щом бяга от духовете на огъня като всички други животни? И още — Рудахигва го гледа толкова време, бори се с него и не умря. Защо така? Лъжеха ли преданията? Или бе станало нещо друго? Друга магия бе обезсилила магията на Типу Тип. Дали не бяха Малката бяла жена и баща й?
Белите имат смъртоносни тръби. Белите имат гръмотевица. Но и черният Манзилала има гръмотевична тръба. И той умее да си служи с нея. При това черният Манзилала има метална птица. Значи е по-могъщ от белите. А е страхлив. Ето и сега пак се крие в средата на групата. Само с птицата си е смел. Види се, тя е неговата магия. Тя му дава смелост. Или пък птицата е по-силна от него, негов господар?
Ватусът спря малката група.
— Рудахигва иска да знае нещо. Досега всичко беше просто. Негрите бяха дивеч, белите — ловци. Ловци на роби. Защо белият мъж и дъщеря му не ловят роби?
Наумов разбираше добре съмненията му. Знаеше, уви, какви спомени бяха оставили в туземното население белите завоеватели.
— Тъй беше преди — рече той. — Сега всичко се промени. Белите идват в Конго като приятели.
— Може ли да има приятелство между пантера и антилопа?
— Между пантера и антилопа не, но между човек и друг човек — да. Когато хората станат по-умни и проумеят простата истина, че всички имат по-голяма изгода да си помагат, вместо да се убиват. Земята на черните е богата. Белите пък имат знания и опит. Защо тогава да не разменяме взаимно това, което имаме, с онова, от което се нуждаем?
Рудахигва погледна въпросително пилота. Искаше му се да чуе потвърждение на тези думи от устата на друг африканец.
Манзилала отвърна:
— Сврени в тоя пущинак, вие не сте забелязали, че времената се промениха. Думите на белия човек са верни. В Конго вече няма робство. Има хора с черна кожа, има хора с бяла кожа — но все хора.
— И племето на Рудахигва може да се върне в родината, без да се бои от ловци на роби?
— Може! — кимна Манзилала.
Ватусът грейна от щастие.
— В преданията се говори, че един вожд на име Рудахигва ще изведе народа, ще го отведе до езерото Киву. Значи това време дойде. Изворът на мъдростта заслужава да научи тази радостна новина; да научи, че Огнената пещера вече не съществува, че дяволският камък е погребан под планина от жарава, че няма Типу Тип. Рудахигва носи хубава вест.
Той се изкатери пъргаво на едно дърво и внезапно от горе, от гъстата корона, закънтя тамтамът. Все по-бързо, все по-настойчиво, радостно, тържествено. После спря. Замълча. След малко далечината отговори с кратко избумтяване. Невидим в гъстата шума, Рудахигва продължи да удря окачения барабан, да разправя с ръце, с тоя чуден бумтящ език.
Манзилала, смазан от загубата на машината си, от малодушие и отчаяние, рече нерешително:
— Потребно ли е това думкане сега? Нали скоро ще стигнем в селото? Защо се бавим?
Наумов отговори:
— В първобитните народи ритуалът играе важна роля. Вождът иска племето му да научи, че се връща победител, да организира посрещането ни. Може да е суетност, може би уважение към традицията…