Наумов отново замря, сля се с най-близкия дънер. Но ушите на гиганта долавяха лекото триене на човешкото тяло в дървото, носът му усещаше омразния мирис. Оставаше само да определи посоката и да се спусне в нова атака, в най-бясната атака. А че ще бъде бясна, издаваше цялата му стойка, ревът, учестеното повдигане и отпускане на огромния гръден кош.
Естественикът стоеше неподвижно, замръзнал намясто като пън, вцепенен. Само очите му шареха тревожно, диреха да зърнат нещо, някаква следа. Тогава съзря петнистата кожа, която се промъкваше зад завесата на ниските папрати.
Леопард!
Или не! Рудахигва! Промъква се зад слона, който, улисан в дирене на врага си отпред, не чува нищо отзад. В лявата си ръка държи копие, в дясната — нож за сечене лиани. Пристъпва като истински леопард, въпреки гигантския си ръст. Сякаш не стъпва, а се хлъзга между храстите. Приближава. Какво ли замисля?
В душата на Наумов неволно се прокрадна надежда. Ватусът знае какво прави. Та той е в своята родна обстановка! Знанията за света, който го заобикаля, са на трупан опит в суровата школа на джунглата — преживени, всмукани в цялото му същество, сраснали се с него.
Сърцето на естественика успокои ритъма си. Тялото му престана да трепере, макар че настървеният звяр все по-често насочваше ноздрите си към него, опитваше да го улови в локатора на огромните си уши одеяла, насочваше към него малките си зли очички.
В момента, когато слонът с тържествено-злорад рев извести, че го е открил, и посегна да се хвърли срещу него, Рудахигва замахна с ножа си. Удари десния заден крак на слона, сряза сухожилието му. Замахна с цялата си сила повторно, удари и левия крак. Не успя с първия удар. Затова стовари трети път тежкото острие. Всичко стана може би за секунда. Слонът нямаше време дори да се обърне, за да се справи с коварния си нападател. Задницата му се свлече на земята, сякаш отгоре й се стовари невидима скала. Задните му крака се повлякоха обезсилени.
И все пак успя да се завърти и преди ватусът да отскочи, го пипна с хобот. Рудахигва не отстъпи. Не се предаде тъй лесно. Дори уловен, задушен в мощната хватка, той замахна с копието си и го заби в основата на хобота. Рукна кръв. Но слонът не пусна жертвата си. Поднесе я към единствения бивник. В следния миг Рудахигва щеше да увисне, нанизан на този скъпоценен кол, ако не беше дотичал Манзилала с пушката на Наумов. Той опря дулото пред ушния отвор на животното и натисна спусъка.
Хоботът омекна, отпусна се като огромен маркуч. В следния миг се подгънаха и предните му нозе. Тялото му се люшна настрана. Стовари се в храстите. Не мръдна. Беше мъртъв.
Рудахигва се изправи. Вдъхна дълбоко. Напълни с въздух притиснатите си дробове. Опита да се усмихне пресилено.
— Ако не беше Манзилала, Рудахигва щеше да пътува към Страната на големия сън.
Пилотът стоеше мълчалив, слисан, сам невярващ станалото.
— Чудесен изстрел! — похвали го, задъхан от вълнение Наумов. — Тъй навреме! Един миг по-късно и щеше да бъде съвсем късно.
Манзилала погледна смутен.
— Да си призная, не знам как стана. И много трудно, и много просто. Винаги съм мислил, че няма нещо по-страшно от това да попаднеш в прегръдката на дивия слон. Аз попаднах. И не умрях. Не умрях не само от смачкване. Не умрях и от страх. Значи преживял съм най-страшното. И вече няма какво да ме уплаши… Тогава видях Рудахигва. Видях и пушката. Нямаше кой друг да помогне. Грабнах я и стрелях. Това е. Аз се чудя повече от вас. Никога не съм допускал, че ще убия слон. А ето…
Наумов не го доизслуша. Изтича към храстите, където видя за последен път дъщеря си.
— Люба! — извика той. — Люба!
Ватусът тръгна след него.
— Малката бяла жена не е там. Рудахигва я видя в безсъзнание и я изтегли настрана, по-далеч от битката.
— Заведи ме веднага при нея!
Великанът пристъпи няколко крачки встрани. Наумов видя, че куцаше тежко. Едва пристъпваше.
— Какво ти е на крака? — запита той.
Рудахигва отговори:
— Слонът стисна много силно. Нещо изпука. И заболя. Боли и сега.
Отмести лианите и прехапа устни.
— Няма я? Защо я няма? Къде е Малката бяла жена?
Той изкуцука напред пред вкаменения от ужас баща, коленичи и почна трескаво да разглежда омачканите мъхове. Взира се не повече от минута, която се стори вечност на нещастния баща, и рече:
— Малката бяла жена лежала тук. Не се събудила. Не станала сама. Дошъл човек и я отнесъл.
— Човек! — възкликна Наумов. — Кой?