— Рудахигва гледа. Следи на бял човек.
— Льоблан?
— Не! По-големи! Или Червенокосият, или полунегърът…
— Бандитите! — изкрещя потресен бащата. — Бързо! Подире им!
Черният гигант се подпря на копието си и тръгна напред по следата, като влачеше с мъка ранения си крак.
— Рудахигва иска бързо! — почна да се оправдава той. — Ама не може!
Наумов реши да тръгне сам, да догони дъщеря си и похитителя й. Но още при първите крачки изгуби следите. Ще не ще, трябваше да изчака ватуса, който четеше ясно, като нарисувана карта, леките невидими следи на беглеца.
Нямаше друг изход. А не можеше да иска повече от черния си другар. Посивял от болка, Рудахигва се движеше с последни сили, поддържан прав само от волята си и от чувството си за дълг.
26
Понесъл на гръб торбата със златото, Анри Льоблан следваше уверено дирята на мулата. Нямаше смисъл да бърза. Рано или късно щеше да го настигне. Защото беглецът нямаше оръжие. А без оръжие идва гладът. Гладният човек не може да бяга. Младият ловец беше не по-лош следотърсач от кой да е негър. Ненапразно целият му живот премина в джунглата и в саваната. Свикнал да открива следите на хитрите и предпазливи зверове, на пантери и лъвове, на питони и маймуни, за него, за неговата опитност отпечатъците на крака с обуща бяха ясни като шосе.
Отначало Жозеф е бягал назад, през гората, на стотина метра встрани от пътеката. После изведнъж свил косо надясно, проврял се с труд през бодливата завеса на окрайнината и излязъл на една мочурлива равнина, обрасла с острици и блатни храсти върху високи кокилести коренаци.
Анри се промуши пълзешком под шубраците, по същия път, по който бе минал мулатът, и погледна напред. Ясно, нямаше никаква възможност да се прекоси блатото. Врагът му бе опитал, но след като бе затънал в жилавата като размекнат асфалт тиня, се бе върнал назад.
Анри реши да тръгне обратно към джунглата, когато дочу рева на цератозавъра. Чудовището шляпаше тромаво върху патешките си лапи през тинята, клатушкаше се, спираше, отпускаше се уморено по корем, после отново се надигаше и изреваваше.
И чудо! След всеки негов рев от далечината долиташе отговор.
Младият ловец скоро си обясни всичко. На север, на около два километра оттук, се издигаше отвесна каменна стена, огромен разсед в земната кора. Гласът на динозавъра се удряше в тая преграда и се връщаше отразен назад като ясно, отчетливо ехо, примамваше нататък гиганта, който търсеше другарката си. Без да разбира, без да преценява, поддало се на своята мъка, слисано пред кошмара на самотата, чудовището се мъкнеше подир това измамно ехо задъхано, напечено от слънцето, с изсушена от жарта кожа. Спираше, овалваше се в дълбоките локви на пресъхващото блато, освежаваше кожата и устата си, надигаше ужасната си паст и проточваше зловещия си вой. После, дочуло коварния отглас, с удвоени сили се изправяше и помъкваше гигантското си туловище.
Анри махна с ръка. Това не го интересуваше сега. Друг път може би. Някога би се върнал пак, за да хване това страшилище. Ще бъде сензация! Навярно струва цяло състояние. Не по-малко от чувал злато. Но сега не. Не беше подготвен за такъв лов. Предстоеше му друго — да отмъсти! После да се прибере със златото. И чак тогава — експедицията за динозавъра! Добре организирана експедиция! Това не е пантера, не е лъв, не е крокодил, та да го вмести в една здрава дървена клетка. За него е нужен стоманен сандък колкото къща… При това не се знае дали конгоанското правителство ще разреши да бъде уловено, дали няма да го вземе под защита.
Обърна се и тръгна отново по следите. Интересно! Защо Жозеф се връщаше към езерото? Не видя ли изригването? Дали не търсеше палатката, която бе напуснал набързо, за да вземе нещо от нея — най-вероятно оръжие, а не знаеше, че врящите вълни на езерото я бяха отвлекли.
Вървя час, час и половина. През това време преваля редовният дъжд, кратък, проливен. Мъховете, смачкани от стъпките на Жозеф Симон, се изправиха, позаличиха се и отпечатъците по меката почва. Но той продължи, мокър до кости, сред подгизналата гора. Между гигантските стволове задими прозрачна мъгла. Уханията на цветовете високо горе в листния покрив се усилиха. Замириса по-силно гнилата дървесина на повалените дървета.
Анри спря. Беше изгубил следата! Ами сега? Как сбърка? Уж опитен ловец, а не предвиди най-вероятното — дъжда!
Напреде му шуртеше, препречил пътя му, широк мътен поток, обрасъл с тръстика, хвощове и папрати. На брега лежаха натрупани сухи дънери. При неговото приближаване един след друг дънерите попълзяваха към водата.