И още нещо — заради всяко момиче ли щеше да се откаже от златото… Или само заради това?
Толкова ли струваше Люба за него — повече от златото? Някаква чужденка, която не бе виждал преди няколко дни… И изведнъж заради нея…
— Казвай! — изкрещя той озлобен към мулата, още по-озлобен към себе си. — Какво искаш?
— Ето какво! Хвърли пушката в потока!
Анри се разтрепера от гняв. Да хвърли пушката! Да остане обезоръжен! Това значи да се откаже от разплатата… А ако не приемеше, мулатът щеше да изпълни заканата си… Безсъмнено…
— Добре! А после?
— След това по този дънер, дето е паднал върху потока, ще донесеш златото на моя бряг. Когато аз пусна момичето на твоя бряг, ти ще оставиш торбата… И ще изтичаш назад… Защото крокодилите…
— Не! Само това не!
Мулатът го изслуша търпеливо. После каза:
— Това е първото условие. Не го ли изпълниш, госпожицата ще нахрани крокодилите.
— Подлец! — изхриптя Анри.
Но тръгна. Хвърли пушката. Стъпи върху първобитния мост. Тръгна по него. Няколко крокодила се строиха отдолу, под дънера. Проследиха го с алчните си зеници. Достигна отсрещния бряг. Остави торбата.
— Хайде!
Жозеф Симон отпусна лианата. Люба опря с крака в брега. Не можа да се задържи права. Политна. Падна по очи. Опита да се изправи, ала не успя да се надигне на свързаните си ръце и повторно се захлупи по лице.
Крокодилите заплуваха към нея, изпълзяха върху тинята, забързаха.
Анри остави скъпоценната торба и притича обратно. Но преди да достигне другия бряг, мулатът скочи на земята, пъргав като маймуна, на два скока се озова до дънера, дръпна един клон. Дънерът се завъртя. Анри падна във водата. И там, едва подал глава над повърхността, чу подигравателния кикот на мулата.
— Анри Льоблан познава животните, не познава хората. А Жозеф Симон познава хората. Това му стига.
Момъкът загреба към брега. Ето добра се до него. Хвана се за един оголен корен. И вече смяташе, че се е спасил, когато страшна, непоносима болка стисна глезена му. Той напрегна последни сили. Опита да се измъкне. Не можа. Крокодилът стискаше здраво. Не пускаше.
Оттатък, на двадесетина крачки от него, кръвожадната глутница приближаваше с раззинати челюсти към безпомощната овързана девойка. Малки, два-триметрови хищничета, а редом с тях — огромни, шест-седемметрови чудовища, покрити с рогови брони, които се блъскаха една в друга със зловещо тракане.
Още малко! Още секунда-две!
Тогава Анри се обърна. Много мъчно може да се обърне човек, когато го държи за глезена яка крокодилска челюст, когато го дърпа назад, за да го завлече в дълбокото, за да го удави там и после да го изнесе на брега, за да го разкъса. Но опитният ловец успя. Натисна с палци изпъкналите очи на хищника. Натисна ги с все сила. Крокодилът изрева от болка. Замята се яростно. Зашиба с опашка. После отпусна челюсти. Анри чакаше само този миг. С един скок се измъкна на брега, докато ослепеното чудовище продължаваше да се тръшка в плитчината и да стене.
Макар и с окървавен, осакатен крак, той достигна крокодилската купчина, притича по плочестите гърбове, грабна вързаната девойка и я повлече към гората. Излъгани, слисани, грозните влечуги не опитаха да го последват, поколебаха се, не посмяха да се отдалечат от потока, от стихията си.
В този миг заехтя честа стрелба. Два крокодила подскочиха, улучени от куршумите, и паднаха неподвижни върху тинята. Трети се повлече към водата, като бележеше пътя си с алена диря. Останалите се измъкнаха бързо-бързо, потънаха към дъното.
Наумов и Манзилала престанаха да стрелят. Естественикът притича по дървото, което служеше за мост, и прегърна дъщеря си. Анри вече беше измъкнал кърпата от устата й, бе развързал ръцете й.
— Люба! — запита бащата. — Как попадна тук?
— Слонът ме блъсна. И толкова! Повече не помня. Събудих се, увиснала над крокодилите, а на клона стоеше мулатът и държеше края на лианата. И ако не беше Анри…
Тя се поправи бързо:
— Ако не беше господин Льоблан…
Поддържан от Манзилала, по примитивното мостче до куца и ватусът. Седна до тях.
— Сега Рудахигва може да си почине — рече той. — Щом като приятелите му са заедно. Тук ще почака своите воини.
Наумов превърза глезена на Анри. Зъбите на крокодила едва бяха пробили яката кожа на обувките и раздрали крака му. Кракът на Рудахигва беше пострадал повече, изкълчен, с посиняла, подпухнала става. Един компрес можеше да облекчи болката, да намали отока. Но се налагаше почивка. Не биваше да ходи.