Внезапно грозен рев стресна застаналите в окрайнината хора. Загледани в бягащия нещастник, те не бяха забелязали динозавъра.
— Типу Тип! — изкрещяха ужасени ватусите и се захлупиха по очи.
Останаха прави само белите с Манзилала и Рудахигва, устремили погледи нататък, накъдето се бе запътило чудовището. Чул го бе и Жозеф Симон. Хората видяха как той се опита да избърза. Дори затича, прегънат под товара си. Силите му издържаха съвсем малко. Той се спъна. Торбата натисна главата му в тинята. Остана така неподвижен. Умря ли вече?
Но не! Пак се изправи. Не намери сили да вдигне златото. Ала не го остави. Повлече го подире си. Падна, запълзя на колене. Обърна се да види преследвача си. Пак забърза.
Напразно! Цератозавърът го беше видял! Следваше го упорито. Наистина и той тук, в тези мочури, се придвижваше бавно. И той беше уморен от непривичното пътешествие по сушата. И неговите крака се полюляваха, претоварени от исполинската тежест на туловището му. Все по-често спираше задъхан, отпускаше се по корем върху тинята, като дишаше дълбоко. Но огромните му очи не преставаха да следят набелязаната жертва, не се откъсваха, сякаш привързани към нея. След някоя секунда чудовището пак се надигаше и почваше да шляпа с плоските си лапи напред, повлякло огромната си сплесната опашка.
Обезумял от ужас, мулатът се опитваше да избяга. Но силите му отпадаха бързо. Той вече не можеше да се изправи. Пълзеше по колене. Все по-често спираше, изтървал товара си, обръщаше се, напипваше го с ръце и, го помъкваше подире си. Не се решаваше да го остави, не помисляше дори да го пожертвува. Ето падна в някаква яма, потъна до шия. И все пак намери сила да се измъкне. След това вече не можа да се изправи дори и на колене, запълзя по ръце и крака като влечуго. Провлече се, овалян в тиня. И все пак със златото!
Ясно! Не можеше да избяга. Макар и мудно, динозавърът го настигаше. Ето оставаха още двадесетина крачки, още десет, още пет…
Мулатът видя над себе си нависналата скала от мускули и алчна стръв. Изкрещя. Викът му проехтя над мочурището, изпълнен с отчаяние, гняв срещу живота, безнадеждност. Последен вик!
Наумов дигна пушката.
— Не мога да издържа! Какъвто и да е, той е човек. Не ние ще го съдим. Има съдилища.
Примери се и стреля.
Може би от вълнение, може би поради неопитност, куршумът не улучи. Или улучи леко. Може би само одраска, може би само рикошира в роговата броня.
Без да покаже, че е усетил някаква болка, гигантският хищник се наведе, раззина челюсти.
Хората неволно наведоха очи, потресени от ужасното зрелище. Когато след няколко секунди се чу ревът му, Жозеф Симон вече не съществуваше. Мястото му беше празно. Не се виждаше никъде и торбата със злато, заради която бе дошъл тук, заради която бе загинал тъй жестоко в това вонещо тресавище.
Динозавърът преглътна веднъж, после от окървавената му паст се откърти мощният му рев. Екът на скалите отсреща отговори два-три пъти. Зверът отново се провикна. И отново ехото отговори. Заситило глада си, подмамено от коварното ехо, чудовището отново тръгна напред към отвесната скала, където очакваше да срещне себеподобния си, който отвръщаше тъй горещо на призива му.
Рудахигва рече:
— Няма вече дяволски камък! Няма какво да чакат приятелите на Рудахигва! Хайде към селището на ватусите!
Всички се приготвиха да тръгнат назад. Единствен Наумов се поколеба.
— Доста време загубихме. Нека се забавим още малко, още час-два! Искам да видя къде ще отиде цератозавърът, да открия новия му район. Да знам къде да го дирим следния път, когато дойдем повторно тук, за да търсим други подобни на него живи вкаменелости, за да разкрием някоя нова тайна на Конго.
Очите на Манзилала потъмняха. Не особено охотно се съгласи и Рудахигва. Анри мълчеше, едновременно доволен и разочарован, че възмездието бе слетяло враговете му без негова намеса. Само Люба изрази живо съгласието си:
— Да го видим, моля ви! А следващия път няма да изпускам камерата си. Какъв вълнуващ филм ще стане!
При тази молба спътниците им най-сетне склониха. Всички тръгнаха покрай гората, без да изпускат из поглед измореното, препъващо се из блатото страшилище. На мястото си останаха ватусите, легнали, несмеещи да вдигнат лица от земята, и Рудахигва, който не се опита да ги разубеждава. Съзнаваше, че няма смисъл да променя разбиранията им. Наистина той беше гледал Типу Тип очи в очи, бе се борил с него. И не бе загинал. Но дали защото Типу Тип беше изгубил магическата си власт или пък защото магията на белите се бе оказала по-силна? Дали тяхната магия, която запазваше него, имаше сила да защити воините му? Затова нека останат така, както знаят от бащи и деди.