— Хипопотам джудже! — възкликна Наумов.
Значи успя да го срещне. Малцина естественици са го виждали тук, в неговата родина. Доскоро те въобще са отричали съществуването му. Бил е една от многото тайни на Конго — както сумби — слонът джудже, както нгове — африканският паун… За неговото откриване била изпратена специална експедиция начело с известния пътешественик и ловец Ханс Шомбурк…
И толкова! Друг път би се спуснал подире му да го улови, поне да го проследи, да изучи живота му. Този път се задоволи само да вдигне фотоапарата, за да улови страхливото му бягство.
Сега нямаше време, нямаше право да се отклонява. Трябваше да бърза! Да бърза!
Привечер достигнаха селището. Рудахигва ги отведе в колибата за събрания.
— Бъдете ни гости! — каза той. — Сега жените на ватуси ще ви нахранят, преди да се явите пред Извора на мъдростта.
Наумов го прекъсна:
— Вожде, разбери! Няма време!
Рудахигва поклати глава.
— При него се влиза само нощем. Никой няма право през деня. Никой! Дори Рудахигва!
Сразен от упоритостта на туземците, Наумов седна на рогозката. Убеден беше, че е безполезно да настоява. Колкото е по-малка културата, толкова повече се спазва ритуалът. До храната не се докосна. Как можеше да яде сега? Затова пък останалите се нахраниха добре. Поотпуснаха се.
Зигфрид едва се стърпяваше да не запее. От толкова години не помнеше да му се пее. Всичко се нареждаше добре. Най-сетне и на него да му провърви!
Той побутна Жозеф:
— Гледай тези мъжаги! Аз се смятах едър човек, а пред тях съм дребосък. По-добре е да си им приятел, отколкото враг. Нали?
Най-сетне, когато Наумов вече едва се сдържаше на мястото си, в колибата влезе един войник и извести:
— Великият Музинга, Бащата на племето, Изворът на мъдростта ще приеме чужденците.
Колко обичат първобитните титли първобитните хора — помисли си Наумов в същия миг, когато скочи на крака, за да тръгне към изхода. Сигурен беше, че изброените названия бяха малка част от дългата поредица епитети на всесилния магьосник.
Навън, в притъмнялото селище, забиха тамтамите. Закънтяха тиквените резонатори на ксилофоните. Забучаха биволските рогове и дървените свирки.
Пред голямата инзу — колиба, в която живееше Изворът на мъдростта, се бяха стълпили старейшините на селището и пълноправните воини в пълно въоръжение. До самия вход лежеше голям тамтам, върху който екзалтиран музикант удряше с две ротангови палки, издялани като човечета.
Анри Льоблан се обърна към Зигфрид:
— Свещеният барабан. С опъната човешка кожа. Символ на властта. В Руанда-Урунди белгийците някога изгонили краля на ватусите, като му откраднали свещения барабан. Без него кралят се лишава от своето могъщество. И той се предал без бой.
— Тогава да им го отмъкнем и ние! — досети се Зигфрид.
— Засега не! После ще мислим. След аудиенцията.
Гърбав старик отметна пъстрата рогозка, която закриваше входа, и ги въведе вътре. Лъхна ги аромат на горени смоли. В тъмното помещение, осветено само от жарта на огнището, чийто дим се бе сбил в мъгляво облаче до тавана, висяха окачени по бамбуковите стени всякакви фетиши: сърца на крокодили, зъби на хиени, рога на антилопи, кожи на леопарди, опашки на жирафи, слонски хоботи, крокодилски плочи, уши на зебри, изсушени прилепи, човешки черепи.
Колибата беше разделена на две от изкусно оплетена пъстра рогозка, която скриваше другата половина.
Рудахигва пошепна в ухото на Наумов:
— Бял човек няма право да види лицето на Извора на мъдростта. Дори бащата на Малката бяла жена. Не се сърди! Разправи му всичко!
Наумов преглътна. Значи от това, от умението му, от дипломацията му пред този тайнствен магьосник в тази опушена колиба, натруфена с плодовете на вековни суеверия, зависеше животът на дъщеря му! Ами ако не успее да го убеди?
Иззад рогозката се чу ясен старчески глас:
— Белият мъж може да говори!
Наумов изтръпна. Такъв глас! Наистина глас на стар човек, много стар, но глас суров, който не търпи възражения, свикнал да му се подчиняват. Видял величие и позор, познал радост и скръб, събрал в себе си цялата обидена гордост и незаслужената мъка на поколения черни хора! Суров и измъчен!
— Велики Музинга! — почна Наумов и усети как затреперва гласът му. — Ще ти говоря като баща, като един злочест баща. Ти знаеш, Типу Тип отвлече дъщеря ми, Малката бяла жена, която уби леопарда. Ти знаеш също, защото Изворът на мъдростта не може да не го знае, че ние сме приятели на твоя народ и че неволно нарушихме свещените граници на владенията му. Моля те, позволи ни да преминем през страната ти, за да намеря похитителя и да си взема дъщерята!