Настана тишина. И вън тамтамите бяха замлъкнали. Чуваше се само непрестанното стържене на щурците и шумоленето на бръмбарите и геконите из палмовия покрив.
Невидимият глас заговори. Заговори с пеещия език на народа си, равно и монотонно като безкрайна и безначална мелодия, тъжна песен на страданието. Всъщност разговор ли беше това, мрачна изповед, странен обред или обвинителна реч срещу изправените пред празната рогозка като подсъдими чужденци?
— Чуйте! — започна магьосникът. — И съдете сами! Отсъдете прав ли е Изворът на мъдростта? Ние бяхме щастливи. Отдавна, много отдавна. Но дойдоха белите. Белите от изток, които се кланят на лунния сърп; белите от запад, които обожават кръста. Разни фетиши — еднакво зли. Живеехме в далечна страна, прекрасна страна. В колибите имаше всичко. Денем мъжете ловяха риба в Киву, ходеха на лов за антилопи и ловяха хитрите маймуни, които се криеха по дърветата. Дойдоха белите. Денем нашите деца играеха, хвърляха копия в широките дънери на баобабите, учеха се да стрелят с лък, строяха колиби, украсяваха оръжията си като възрастните, учеха се да танцуват старите обредни танци. Ние бяхме щастливи. Но дойдоха белите — белите от изток, на които фетишът е лунният сърп. Те изгориха колибите ни. Техните пушки поразяват отдалеч. Сложиха на вратовете ни дървени букаи и ни поведоха натам, където изгрява слънцето. Месеци наред. После ни върнаха назад, натам, където слънцето залязва. Месеци наред. През пустини, джунгли и реки. От десет тръгнали оставаше само един. Подире ни следваха лешояди и марабу. Чакаха нова плячка. Накрай Великия добър дух освободи племето ми от мъката. Освободи го от проклетия Типу Тип. И каза на народа ми „Стой тук, сред блатата! Далеч от злите бели дяволи. Чакай! Ще дойде ден. Ще се роди велик воин. Ще намери пътя и ще те отведе назад в Благословената родина.“ Народът пак заживя щастливо. Мъжете пак тръгнаха на лов, децата пак заиграха безгрижно. Тогава дойдоха другите бели, белите от запад. Те казаха: „Ние не сме като белите от изток. Елате! Отнесете ни слоновата кост и ние ще ви дадем много сол, и много железни ножове, и много мъниста.“ Мъжете от племето ми вдигнаха на главите си тежките слонски бивни. Всички товари се носят на главата, за да са свободни ръцете. Не знаеш какво може да срещнеш — враг, звяр или змия. И Музинга понесе своя дял. И Музинга искаше хубав нож, и сол, и мъниста. Слънцето залезе и пак изгря, и пак залезе, и пак изгря. А мъжете ходеха, все ходеха, носеха слоновата кост. Навлязоха в чужда област. Пигмеите стреляха с отровните си стрели. Музинга каза на белите: „Мъжете ще се връщат. Не искат да ходят в чужди страни. Дайте ножовете и солта, и мънистата!“ Тогава белите насочиха гръмотевичните си цеви. Убиха тези, които се опитаха да избягат, и надянаха на живите робските букаи. Белите от запад, които не приличали на белите от изток…
Магьосникът прекъсна разказа песен.
— Вярно ли говори Изворът на мъдростта? — запита той.
Наумов не отговори веднага, загледан в скритите сред най-тъмната ниша статуйки от полирано червено дърво. Все същите уродливо непропорционални тела, с огромни глави. Статуетката не е изкуство. Тя е символ. За африканеца главата не е само глава, седалище на разума, украшение, а нещо повече — вместилище на душата. За голяма душа — голяма глава. Човекът, това е главата. Тялото само я носи и храни.
Отдолу, под нишата, висяха няколко маски от слонова кост на прадедите. В маската намира временен отдих душата на умрелия, която се лута сред живите, без да намери покой. Само в своята маска.
Наумов наведе глава.
— Вярно е — отговори той. — Но ти не знаеш, че…
— Тогава слушай по-нататък! — прекъсна го властно магьосникът. — Не учи маймуната да се катери. Само слушай. Слънцето залезе, пак изгря, пак залезе и пак изгря. А робите вървяха все напред, помъкнали на вратове тежките букаи, привързани един към друг, двама по двама, със слонските бивни на глава. Бичовете плющяха по голите гърбове и рисуваха кървави ивици. Който паднеше, беше загубен: Убиваха го. Нямаха нужда от болни роби. Пътеката почервеня от кръвта на робите. Пътеката на смъртта. Един ден насреща изскочиха други бели, повече на брой, с повече гърмящи цеви. И почнаха да убиват белите, които бяха измамили Музинга. Тогава Музинга не знаеше, че когато се борят два слона, страда тревата. Той каза на другарите си: „Помогнете на новите бели. Враговете на враговете ти са твои приятели“. И ватусите се нахвърлиха върху поробителите си, като разбиваха главите им с дървените си букаи. Когато битката свърши, новите бели насочиха оръжията си към нещастните роби и ги подкараха отново по същия път, заграбили и робите, и слоновата кост. Най-сетне Музинга с оцелелите му другари достигна Голямата вода. Натовариха ги на едно голямо кану, което лети по водата с крила. Приковаха ги към пода с железни въжета. И голямото кану заплува по Голямата вода. Но скоро спря. Белите освободиха негрите и им казаха: „Скачайте във водата! Плувайте към брега!“ Наблизо идваше друго, още по-голямо кану и пращаше гръмотевици.