Намеси се и Манзилала, успял да се съвземе от тежките си преживявания, добил малко смелост от думите на Наумов:
— Белият мъж говори истината. Днес страната на конгоанците се управлява от конгоанци. И желязната птица, която карам аз, както вие карате канутата си по реката, е наша, конгоанска. Белите, дошли тук, са наши приятели, поканени от нас да ни помогнат, да ни научат това, що не знаем.
Гласът заговори разколебан:
— Изворът на мъдростта мисли. Може ли да ти се довери? И тогава имаше негри, които помагаха на поробителите, мъчеха братята си, биеха ги с камшици. Белите само сочеха, а те биеха. По-силно боли, когато те удря бичът на брат… Да повярва ли Музинга? Който се колебае, който не знае пътя, все в най-големия гъсталак се завира. Изворът на мъдростта сега не знае новия път, не познава новите бели.
Изправи се и вождът гигант.
— Рудахигва мисли също така — белият мъж не лъже. Има добри черни, има и лоши черни; има добри бели, има и лоши бели. Не може бащата на Малката бяла жена да бъде лош. Не може белият с четирите очи, който прогони лъва с юмрук в носа, да лъже. Смелият няма нужда от лъжа. Рудахигва също моли Извора на мъдростта да разреши на белия мъж да потърси дъщеря си.
Гласът на магьосника реши бързо:
— Добре. Ще послушам съвета на своя внук. Рудахигва е смел. Рудахигва е умен воин. И гласът на стария мъж, бащата на Малката бяла жена, ми харесва. Прилича на другия бял, ловеца на пеперуди. Нека тръгнат. Но да знаят — опасен е пътят за Огнената пещера. Малцина стигат дотам, никой не се връща. Типу Тип, похитителят, не е човек, макар че оставя човешки дири; не е звяр, макар че оставя зверски дири, а дух, лош дух. Ту звяр, ту човек. Който го види, умира.
Наумов заговори обнадежден:
— Белите хора не умират от поглед. От стрела, от копие, от звяр — може, но не от поглед. Ако ти ни помогнеш, ние ще победим тоя Типу Тип.
Човекът зад рогозката замълча. После се чу изкрякване на кокошка. Може би само след минута, която на чакащите се стори вечност, магьосникът добави:
— Изворът на мъдростта попита Великия добър дух какво да стори. Духът на прадядото ни, венценосния жерав. И чрез вътрешностите на жертвената кокошка Великият добър дух му забрани да праща на гибел мъжете на племето. Нека белите мъже, които не се плашат от злия дух, отидат сами.
Вождът излезе напред.
С тях ще тръгне и Рудахигва. Да им покаже, че и той като тях не се страхува. И още — Рудахигва няма свой (Живот. Няма какво да губи. Ако има и два живота, той ги дължи на Малката бяла жена. Рудахигва не се бои от опасности. Чакалите ядат сития лъв. А Рудахигва не иска да бъде сит лъв. Не иска да го ядат чакали.
— Добре! — съгласи се гласът. — Рудахигва е смел. Изворът на мъдростта се надява, че ще бъде и предпазлив: Защото е нужен на своя народ. Изворът на мъдростта ще се радва много-много, ако белите мъже от запад победят духа на белия мъж от изток Типу Тип… Вървете… Но знайте, запомнете! Ако видите това, което не трябва да видите. Ще умрете!
9
Смазана от изтощение, Люба спа непробудно. Когато отвори очи, небето, което се провиждаше през отвора на кладенеца, беше избледняло пред настъпващия изгрев. Лудият беше изчезнал. Цареше тишина, гробна тишина.
Девойката опита да се покатери по стената. Каменните блокове бяха изгладени добре, а пролуките между тях тесни. Все още беше слаба. Не успяваше да се задържи нито с ръце, нито с крака. А не биваше да стои бездейна. Всеки миг лудият можеше да се завърне. Отде знаеше какво още щеше да измисли. Всъщност той го беше вече измислил — да я умори от жажда и глад, заслепен от лудостта си, отровен от ужасните преживявания и от мъката на несподелената любов, насочил омразата си срещу първата срещната жена.
Люба пак навлезе в тъмния проход, който отвеждаше надолу, към вонещото подземие. Запуши нос с ръка да понесе ужасната смрад. Някакъв закъснял прилеп се замота в косата й. Тя изпищя. В същия миг от невидимата далечина, от дъното на черната дупка, отново прокънтя зловещият рев на Есамба.
Тя се отдръпна бързо. Опря гръб о каменната стена. Трепереше цяла. Такъв вой! Такъв ужас! Нима какъв да е рог може да издаде подобен рев. Стори й се, че човешки дробове не биха могли да го надуят с такава пронизителна сила. Сякаш в него духаше не човек, а ковашки мях.