Трябваше да се измъкне, нямаше навика да се предава пред никаква трудност. Сега също. Защото сега се отнасяше за нещо много по-важно — за живота. Щом като беше здрава, щом не беше вързана, щом имаше свободата да се движи…
Тя отново попълзя по стената. Този път успя да се подеме. Закрепи крак в някаква издутина, придвижи още по-нагоре ръце. Опря и другия крак. Още малко! Още! Още! Нагоре зидарията ставаше по-груба, междините по-широки, по-неравни.
Люба доби увереност. Забърза. Внезапно кракът й изгуби опора. Тя се хлъзна надолу, издра дланите и колената си до кръв и се свлече на дъното. Полежа тъй само минута, докато разбере, че няма нищо счупено, и пак пое нагоре. Но тоя път по-внимателно, по-предпазливо, добила опит от първото изкачване. Никога не се бе смятала добра алпинистка, но сега, при нуждата постигна това, за което в обикновени условия не би мечтала. Залови се за ръба на кладенеца, прехвърли се отгоре и се простря по очи задъхана. Само че не остана легнала за дълго. Нямаше време. Лудият можеше да се върне всеки момент.
Скочи на крака и излезе вън. Слънцето току-що се бе подало над далечния хоризонт и мекият му руменец лизваше върховете на развалините.
Наистина като Зимбабве! Тайнствената крепост на тайнствената държава Луба, родината на най-способните търговци сред негрите. Същите високи стени, същата суха зидария, същата архитектура, същото разположение. Същият замък с високи десетметрови стени, сред които се издига Коничната кула над зловещия кладенец. А на юг, на височината — Акрополът, сурова уединена крепост. Наоколо — редици от кули и стени, полуразрушени, със затрупани от времето улици. Ето сринатият акведукт… Археологът Рендел-Макайвер казва, че в Зимбабве е вложен човешки труд повече от труда за постройката на пирамидите.
И никакъв човек! Само няколко павиана надничат от полуразрушения връх на замъка и разговарят на лаещия си език.
Чудна страна! — помисли си отново Люба. Помисли го за стотен път може би, откак бе дошла в Африка. — Толкова тайни, неразкрити загадки! Непонятни и неизяснени, те все пак хвърлят някаква, макар и бледа светлинна, загатват за богато минало, за някогашна слава, за своеобразна цивилизация. Времето и враждебният на всяка култура климат са постигнали своето — заличили са повечето следи. Но все пак тук-там е останало нещо, някое зрънце от пълната някога житница. Сега те са пръснати безредно, привидно без никаква връзка помежду им. Скалните рисунки в Ташлин-Аджер, и в Ливия, и в Калахари, много от които се виждат само при залез. Гротескните теракотови фигурки в Нигерия на загадъчния народ сао. Бронзовите статуетки и смъртните маски от град Ифе на йорубите, тези същите йоруби, които познавали царевицата много преди откриването на Америка от Колумб. Легендарните африкански империи: Мономотапа, Конго, Гана. Особено империята Конго със столица Мбаджи, наречена от португалците Сан-Салвадор. И император — Маниконго, наследяван по майчина линия, явна следа от матриархата. Португалците проникнали лесно в тая държава с хитрост. Запазили владетелите, дори им създали по-голяма власт. Успели да ги покръстят. Въвели своята дворцова етикеция. Провъзгласили черни графове, херцози и маркизи. Маниконго Хенрих през XVI век ходил в Рим. Бил ръкоположен от папата за пръв черен епископ. Държавата му била призната равноправна с европейските държави. Тя водила много войни и вземала роби, които работели в мините за злато, диаманти и мед. А в съседната държава Луанда са открити първите високи пещи в Африка — използували направо яките постройки на термитниците. Там, както понякога в Египет, владетелите са били брат и сестра. И редки, бледи следи: някоя маска, срината крепост, гоблен или резба върху слонова кост, която се мъдри в музея само с едно пояснение: „Намерена край р. Касаи“ или от брега на Танганайка… А толкова много хипотези: може би строителите на Зимбабве наистина са дравиди от Индия, може би финикийци, атланти, а може би самите банту — отдавна, в робската неволя забравили предишната си слава, тъй както днешните мавританци не допускат, че само преди няколко века прадедите им в Испания са били носителите на най-високата тогавашна култура… Може би и тези развалини тук са построени от същите „макалонги“ — загадъчните рудари, които са добивали злато в Зимбабве… Кой знае?
Някога, а може би много наскоро, ще се намери ученият, който ще свърже разпръснатите по целия континент брънки в едно неделимо цяло, за да покаже на този народ истината, да му върне самоуважението…