Групата навлезе в блатистата местност, някаква каша от тиня, мъхове, гнила тръстика и кална вода, над която издигаха къдравите си кичури папирусите.
Рудахигва изгуби следите на похитителя. Но не спря. Инстинктът, вроденият усет му подсказваше точно откъде би минал друг човек. Затова омело нагази във водата.
— Стигнахме ли? — запита нетърпеливо Наумов.
Рудахигва поклати глава.
— Има време! Това е Блатото на облаците москити. После идва пак джунгла. И чак тогава — Вонещата вода, с Огнената пещера. И Типу Тип…
Той изрече последните думи тихо, едва чуто. Изрече ги с гласа на човек, който е изгубил всяка надежда; осъден на смърт, на когото е останало само едно — да умре с вдигната глава.
Отгоре им връхлетяха с подлудяващ звънтеж облаци москити. Толкова много, че небето притъмня. Сякаш гледаха през прозрачна копринена завеса, която трептеше от спектралния блясък на милионите крилца. Едри, с дълги хоботчета иглички, които жилеха като пчели. Лицата, ръцете, краката на хората в миг се покриха със стотици смърдящи мехури. Никой не можеше да се стърпи. Всички се чешеха, раздираха до кръв кожата си. А незамлъкващият звън на милиардите крилца ги докарваше до полуда.
Зигфрид изруга:
— Винаги, когато ме нападнат тези кръвопийци, си спомням с жал за нашите мънички комарчета.
Анри каза:
Чудя се защо има толкова много комари в най-безлюдните области. Та тук не срещат нито хора, нито бозайници, от които да се насмучат до насита с кръв. Само жаби и костенурки.
Наумов се обърна:
— Добре че е така. Иначе ако се пръснат навред, животът на човечеството ще стане ад. А защо се въртят над блатата? Не знам. Не е само защото са родени тук. Та те имат крила. Нещо ги привлича. Някои смятат, че това е метанът. Може да е така. Правени са опити…
Но не се доизказа. Махна с ръка. Унесе се в своите грижи. Къде ли беше сега Люба, неговата Люба? Макар и голяма, известна кинооператорка, той си я представяше все така, както преди години, когато я хващаше за ръце и я въртеше около себе си, въртеше я, докато и на двамата се завиеше свят. Жива ли беше въобще? Щеше ли да я намери? Имаше ли надежда да я спаси от този злокобен Типу Тип? И човек, и звяр…
Ако не беше Рудахигва, спътниците му нямаше да преминат блатото. Щяха да затънат насред пътя в рядката, клокочеща тиня, в напоените с вода мъхове, в плаващите треви, оплетените острици и камъш. Тук-там хората пропадаха във водата до пояс, но краката им скоро опираха в твърда почва и се измъкваха напред. Черният гигант се взираше втренчено във водата пред нозете си, разглеждаше я внимателно, после тръгваше решително, без да сгреши.
— Вожде, минавал ли си друг път оттук? — запита Анри.
— Не! — отвърна ватусът. — Рудахигва познава колко е дълбоко по тревите. Едни растат в плиткото, други в дълбокото. Рудахигва търси плиткото. А Огнената пещера е там, където над джунглата личи малка мъглица. От пушека. Там има пушек.
Най-сетне прегазиха блатото, навлязоха сред папируса. Това беше някакво чудовищно струпване от високи триръбести стъбла, дебели колкото ръката, вдигнали като вили на върховете си по един наръч сено.
Наумов каза с глас, в който звучеше дори уважение:
— Надали има друго растение, на което науката да е повече задължена. Спомнете си папирусите, на които хилядолетия наред са писали египтяни, гърци, римляни. Папирус на египетски език значи „дар на реката“. И той наистина е дар. Не само за писане. Някога хората са се хранели с коренищата му. Ядели ги сурови и печени, с аромат на бадеми…
Анри добави:
— Много го обичат хипопотамите.