Рудахигва сви вдясно. Не можа да се промуши през плътната зелена стена. След стотина метра достигна някаква просека и навлезе в нея.
— Тихо! — предупреди ги той. — Носорог!
Всички се смълчаха. В тесния пролом срещата с този бесен звяр можеше да струва скъпо.
Черният гигант добави:
— Тук не се въдят носорози. Типу Тип ги изяжда. Този е дошъл скоро. Не знае…
Зигфрид и Жозеф стиснаха пушките.
Белгиецът подхвърли:
— Отпред е неуязвим. Мерете се отстрани, под лопатката!
Без да каже нищо повече, отряза едно папирусово стъбло, изхвърли връхния му кичур и го понесе на рамо.
— Скоро е минал — каза Рудахигва. — Стъпканите треви още се изправят.
Дъждът плисна неочаквано, както обикновено става тук. Пътешествениците не спряха. Нито имаше къде да се скрият на сушина, нито беше нужно това. Та те и без това бяха мокри, оваляни в тиня. Дори му се зарадваха. Защото поне докато плющеше, ги избавяше от садизма на москитите, поразхлаждаше смъдналата им надупчена кожа.
Папирусът свърши. Напреде се ширна втора стена от дървовидни папрати и палми, оплетени в зелената бъркотия на лианите. Лист до лист — и никакво стъбло, никаква вейка. Най-различни листа: ситни, едва забележими, и едри, същински зелени чадъри; сърцевидни, перести, мечовидни, лапести, нарязани — погледът се замайва, когато опита да открие отделната петура в това слято зелено единство, в тази рехава зелена скала.
Дъждът скоро опря. Светът просветна. Но комарите все още не се решаваха да излетят. Още сушеха крилца под листата. Оцедливата почва бързо просъхна. Лека мъгла като в парна баня замрежи околността.
Анри Льоблан, който при своите ловувания беше свикнал да се доверява на следотърсаческите дарби на негрите, запита черния водач:
— Какво говорят следите? Близо ли е носорогът?
Вождът каза:
— Ето тази вейка е настъпена скоро. Още не се е изправила. Тази скъсана лиана плаче. Сокът не е засъхнал. Тук носорогът е изровил корен. Рудахигва вижда следата на рога му, дълъг колкото малък човек. Тук, на този шип, има косъм от опашката му. А ухото на Рудахигва чува тихото цвърчене на носороговите пазачи. Наблизо е. Настрани не може. Лианите пречат. Напред или назад?
Внезапно той посегна към съседния храст.
— Косъм! От косата на Малката бяла жена! Рудахигва вече е сигурен. Вярна следа.
Сърцето на нещастния баща се сви. Къде ли я мъкне? Как ли я влече, за да се заплете косата й в храстите? И жива ли е?
— Напред! — извика задъхан от вълнение той. — По-скоро!
— То се знае, напред! — прибави Зигфрид.
Никоя опасност не го плашеше, щом се приближаваше до златото.
Само Манзилала се обади нерешително:
— Хайде да се върнем! Чуйте ме! С въртолета ще свършим по-добра работа.
Наумов го погледна враждебно.
— Да се върнем? А дирята? Как ще следваме дирята отгоре?
Рудахигва спря. Обърна се.
Листният склоп на гората отново се свлече надолу, към земята. През зеления тунел на пътеката се провидя малка поляна. И сред нея, точно насреща им, легнал в тревата, хъркаше шумно носорогът. От никого не се страхува, няма защо да се пази. По гърба му подскачаха малки птички, буфагуси, и кълвяха закачените в гънките на кожата му кърлежи.
— Да го заобиколим! — предложи Наумов.
Рудахигва пошепна:
— Птичките ще ни издадат.
И наистина, щом групата излезе на поляната, буфагусите закрещяха уплашени. Животното рипна на крака. Почна да души тревожно. Ушите му се размърдаха неспокойно. Късогледите му очи не му показваха нищо, а и вятърът духаше откъм него. Само птичките! Само те издаваха опасността. А те не лъжат.
Той се закова на място. Вцепени се. Превърна се на пън, буца глина. Сякаш не живо същество, а чучело, напълнено със слама. Щеше ли да побегне или да се хвърли срещу хората? Всеки чуваше как сърцето му се бъхте в гърдите.
Внезапно вятърът се обърна. Както въртеше сърдито глава и поемаше шумно въздух, носорогът усети човешката миризма. Той не е свикнал да мисли много. Има два вида страхливци: едните бягат, другите атакуват. Носорогът е от вторите. Когато е уплашен, напада.
Хората не мърдаха. Стояха неподвижни, надяваха се да се разминат без бой. Животното също като че ли размисляше. Но какво може да измъдри един носорог? На всички въпроси той има един отговор — нападай! И като изгрухтя заплашително, дебелакът се втурна напред със скоростта на локомотив, пъшкайки като локомотив. Трудно е да се повярва, че това петметрово страшилище може да бяга тъй бързо с късите си, подобни на кютюци крака.