Групата го настигна. Наумов се обърна.
— Шипекве! — каза кратко той.
Анри и Жозеф стояха потресени, като хипнотизирани от калната локва с форма на патешки крак. Само Рудахигва поклати глава:
— Не е шипекве!
Естественикът го изгледа учуден. Ватусът стоеше с широко отворени очи, задъхан от вълнение, посивял.
— Не е шипекве! — повтори той. — А Типу Тип!
Наумов неволно почувствува жал към него. Какво ли изпитваше нещастният дивак, отровен от рождение със суеверия, когато самият доктор Христо Наумов, старият естественик, стоеше разтреперан, със залепнали в земята нозе. Стоеше обезсилен от мисълта, че би могъл да се срещне лице с лице с някой гигантски динозавър. А знаеше, убеден беше, че не съществуват свръхестествени сили. Това беше влечуго, голямо наистина, уродливо, навярно свирепо, но животно, нещо като крокодил, не повече от един голям крокодил.
— Добре! Да речем, че е Типу Тип! — съгласи се Наумов. — Но какъв е той — човек или животно? Нали досега преследвахме човек? Стъпките му поне бяха човешки.
Черният гигант се дръпна назад.
— Елате по-далеч от Вонещата вода. Рудахигва вече може да ви разкаже всичко.
След малко, скрит зад гъстата завеса на блатистата окрайнина, той ги спря.
— Типу Тип — ту човек, ту чудовище. Ето и сега. Рудахигва вървеше по следата на човек. И изведнъж — чудовище. Човекът стана чудовище.
Наумов не можа да се овладее повече.
— Вожде, хайде да поразгледаме наоколо. Нека потърсим човешка следа, нека потърсим човека Типу Тип, похитителя.
— Не! — поклати упорито глава Рудахигва. — Няма да я намерим. Трябва да чакаме чудовището Типу Тип да се превърне в човека Типу Тип. Тогава…
Анри се намеси в разговора:
— Типу Тип — така негрите наричат някакъв жесток арабин, търговец на роби, пръснал зловещата си слава по цяла Африка. Дори и тук…
Рудахигва се обърна.
— Типу Тип е зъл дух, духът на един бял дявол, оттам, откъдето изгрява слънцето. Зъл, о, колко зъл! Когато се зададял Типу Тип, джунглата не заглъхвала от тревожните тамтами. Всички бягали в ужас, нагазвали в блатата, в най-усойните гори; майките предпочитали да скрият децата си в леговищата на лъвиците; бащите нарязвали лицата и телата на синовете и дъщерите си, за да ги обезобразят; старците се хвърляли сред крокодилите. Защото от крокодилите все могли да очакват пощада. Само Типу Тип не знаел пощада. Той носел чудна смола. Димът й докарвал сладки сънища…
Хашиш! — назова я Наумов.
— Той предлагал тая смола на вождовете, а в замяна на нея те му давали роби. Нападали съседите си, опожарявали селата, заробвали младите, силни мъже и жени, за да ги продават на Типу Тип. Един човек за едно топче смола. Много сладък бил този дим. Затова вождовете търсели все нови и нови роби. Когато не стигнели плевниците, отделяли от своите хора, от своето племе… Но имало и други вождове, различни, които се отказвали от дяволската смола. Те изпращали насреща му бойците си. Но какво можели да сторят копията и стрелите? Белите дяволи като вас имали цеви, които пускат мълнии. И никой не можел да им устои. Типу Тип запалвал селищата, избивал старците и децата, а младите отвеждал към изгрев, където се намирала неговата страна, страната на белите дяволи с фетиш полумесеца…