Наумов го прекъсна:
— Друг път ще ни разправиш всичко. Сега ми помогни да намерим човешката следа. Друго няма да искам от теб. Само това — следата…
Рудахигва го изгледа тъжно.
— Нещастен баща, чуй Рудахигва! И тогава ще разбереш с какво безнадеждно дело си се захванал. Рудахигва не говори от страх. Рудахигва няма свой живот. Ти ще видиш. Рудахигва ще опита да срази Типу Тип. Но без полза. Чуй да разбереш кой е Типу Тип. Чуй… Веднъж старият Рудахигва, някогашният вожд на ватусите, казал на Типу Тип: „Защо изтребваш племето ми? Защо ти са толкова роби?“ Типу Тип отговорил: „Всеки роб струва една бучка от жълтия камък. А жълтият камък дава сила и власт в страната на белите дяволи.“ Тогава Рудахигва, прадядо на младия Рудахигва, му рекъл: „Остави племето ми на мира. Аз ще ти покажа едно място, където има много жълт камък.“ Типу Тип скочил. Запитал: „Наистина ли знаеш това място?“ „Знам — отвърнал старият Рудахигва. — Отвъд пустинята. Една луна път без вода.“ Тогава бойците на Типу Тип вързали вожда ватусите и му казали: „Ще те пуснем, когато ни отведеш в страната на жълтите камъни“. И хванали те мъжете от племето на Рудахигва и жените, вързали ги и ги подкарали. Всеки роб носел на глава по един мях с вода. А най-отпред вървял старият Рудахигва и водел кервана. Всеки ден хората изпивали по един мях вода, а роба с изпития мях прогонвали в пустинята — ако му е писано, да се спаси, иначе да загине. Пътят им се осеял с бели кости. И мъка. Много мъка. Виждал това Рудахигва и бързал. По-скоро да стигне, да освободи народа си. Всеки ден един мях вода по-малко. И един роб по-малко… Пустиня, само пясък. Цветове без аромат, реки без вода, птици без песен. И пек, жар. Там най-жестокият дух бил слънцето, най-злият враг… Тъй от една млада луна до втора млада луна… Навлезли в джунглата, освежили се. Имало вода, имало дивеч… Достигнали Вонещата вода. Направили канута и стигнали до острова, влезли в Огнената пещера.
Наумов опита пак да го прекъсне. Не можеше да дослуша дългия му разказ, колкото интересен да беше. Не можеше. Как би могъл да слуша дори най-увлекателната легенда, когато… Но Анри и Жозеф го изгледаха намръщено. Махнаха му с ръка да мълчи. Гледаха с полуотворени уста разказвача, а очите им святкаха като очи на хищници — алчно и ненаситно.
Каква власт има само тая дума — злато! — помисли си Наумов. — Как изведнъж превърна доблестния Анри, ловеца на живи лъвове, с честния поглед, в хищник…
Рудахигва отново се приведе към него.
— Чуй, да знаеш! Който дойде тук, трябва да го знае. Да му е ясно всичко. Когато отвел белите дяволи в пещерата сред буците жълт камък, старият Рудахигва казал: „Ето аз изпълних обещанието си. Изпълни и ти твоето, пусни моите хора.“ А Типу Тип се разкискал: „Толкова ли е глупав Типу Тип? Да те пусна, че да доведеш и други, както доведе мен.“ Извадил ятагана си и му отрязал главата. Кръвта опръскала жълтите камъни. После заповядал на робите да къртят от пещерата жълтите камъни… Къртели, умирали, проклинали го и пак къртели… Най-сетне клетвите им го стигнали. Замаяни от алчност, пияни от леопардово мляко, двамата му помощници го издебнали и смазали главата му с един жълт камък. После хвърлили трупа му в езерото. Но алчността на Типу Тип била тъй силна и злобата му тъй неугасима, че той веднага се преродил в най-ужасния звяр. От алчност и злоба изгубил човешкия си образ. Станал чудовище. Приживе бил чудовище по душа. След смъртта се превърнал в чудовище и по тяло — по-силен от слон, по-свиреп от крокодил, по-зорък от щраус, И докато по нощниците му пълнели торбите с жълти камъни, той с измъкнал от водата и ги разкъсал. После се сврял пред пещерата да си пази богатството… Тъй досега. Обикаля из езерото и реве. А ревът му всява ужас във всяко същество. Защото не е рев на звяр, рев от глад, както реве лъвът, а от злоба, от алчност, от много злоба… Най-злият дух на джунглата… Бащите на нашите бащи видели как се смутили останалите бели дяволи. Вече нямали водачи. Не знаели що да сторят. Тогава ватусите насочили към колибите им хищните мравки, а мравките не прощават нито на животно, нито на човек, нито на чер, нито на бял, нито на добър, нито на лош. След това воините на племето ми ги нападнали със заострени бамбукови колове и ги прогонили. Гонили ги дни и нощи, докато ги вкарали в саваната. Запалили тревата. Изчакали, колкото да се уверят в гибелта им, и се върнали пак тук. Не се решили да тръгнат за родината. Тъй казали най-старите: „Тук животът е страшен. Но робството е по-страшно от всичко: и от треската, и от крокодилите, и от леопардите.“ Останали в джунглата. Защото знаели — там, в родината, могат да дойдат други бели дяволи. Страната хубава, пътят лек, И ето, сега живеят с Типу Тип. Той си пази жълтия камък. Ние си пазим свободата. Пазим се от белите. Да не дойдат пак. Все от неговия жълт камък страдаме… Доскоро не знаехме. От последния сух период разбрахме, че Типу Тип пак се превръща в човек. Само че не може да говори. Броди из джунглата и само реве. Когато срещне човек и човекът не падне по очи на земята, а го погледне, Типу Тип става мигновено чудовище и го разкъсва…