Наумов обичаше легендите. Но тази сега го раздразни. Защото разколебаваше смелостта на водача му, защото вдъхваше страх и на спътниците му. А нещастният баща сам не би могъл да очаква някакъв успех. Беше стар, не познаваше джунглата.
— Защо тоя Типу Тип избяга? — запита той.
Черният гигант се подвоуми. Наистина защо? Типу Тип не бяга. От него бягат. А сега?
— Защото бащата на Малката бяла жена е по-силен от него — отсече Наумов. — Защото бащата ще го убие, когато го настигне.
— Може ли да го убие? — запита обнадежден гигантът.
Наумов заговори нетърпеливо:
— Помогни ми да намерим следите му! Не тези на чудовището, а на човека Типу Тип.
Рудахигва кимна с глава мълчаливо. Изпъчи огромния си гръден кош.
Тогава долетя далечният приглушен ритъм на тамтамите. Ватусът наостри слух. Лицето му се изопна, съсредоточено и умно.
— Черният бвана пристигнал в селището — преведе той словата на тайнствения вестител. — Взел няколко воини и тръгнал към ревящата птица.
После пак се ослуша да разчете приглушената от далечината чудна телеграма.
— Дошъл и Червенокосия. И той взел бойци, поел след него.
Обърна се към Наумов и запита:
— Какво ще правим сега?
Въпреки уважението си към смелостта и опитността на Анри Льоблан той признаваше само волята на стария естественик, бащата на Малката бяла жена, която бе спасила сина му.
Преди Наумов да отговори, откъм езерото отново проехтя зловещият рев. Забоботи, закънтя, разтърси гората. Но този път Рудахигва не побледня. Само мускулите на челюстите му се изопнаха по-силно.
— След мен! — успя да извика Наумов и се втурна нататък.
Ватусът не се поколеба, а го последва решително.
Анри опита да ги спре:
— Не се отделяйте! В джунглата не може така — кой където му скимне!
Естественикът отговори, без да се обръща:
— Чакайте ни тук!
И се изгуби в гъсталака.
11
Люба никога не можа да си спомни дали бе припаднала или само бе изгубила чувствителността си, отпусната в странно вцепенение, с притъпени сетива.
Само празнота — ни смелост, ни страх, ни безразличие! Едно безкрайно нищо, в което се бе разтворило съзнанието й.
После нищото взе да се разсейва. Първо се върна зрението. Сред избледняващата мъгла Люба видя как отстъпва назад ужасната горила, как се зъби злобно, удря се нерешително в гърдите, ръмжи, заканва се. Но отстъпва — крачка подир крачка. Достига дървото, на което се е свила самката с детето, изръмжава нещо нетърпеливо, изчаква я да се спусне надолу и я сподиря уплашено на четири крака. Обръща се още веднъж с ококорени очи и се шмугва в гъсталака.
Чак тогава слухът на Люба се върна. Тя чу. Опита да се придвижи. Но не можа. Ужасът от преживяното я бе обезсилил. Нейде съвсем наблизо ехтеше някакъв пронизителен рев.
Есамба!
Люба отново се разтрепера. Краката й залепнаха о земята. А ревът се усилваше, приближаваше, блъскаше в ушите й с осезаема настойчивост. После изведнъж замлъкна.
Девойката се обърна, готова да срещне новия ужас. Из храстите излезе лудият, полугол, мускулест като горилата, с разчорлена черна брада. Той свали биволския рог от устата си.
— Какво търсиш тук, Ирен?
— Махнете се! — изкрещя Люба.
— Защо напусна замъка си, Ирен? Не ти ли се иска да умреш?
— Не ме докосвайте!
Тя вдигна над главата си един чепат клон.
— Ще ви счупя главата, ако направите още една крачка!
Лудият се изкиска пресилено:
— Не, Ирен! Няма да го сториш. Нищо не можеш да ми сториш. Аз съм силен, непобедим, безсмъртен. Аз съм Маугли, аз съм Тарзан. Всичко живо ми прави път. Негрите се просват по очи, когато чуят моя рог. Лъвовете подвиват опашки и бягат като бити палета. Слоновете хукват назад. А горилата? Ха, ха! Видя ли я? Видя ли страшилището на джунглата? Колко скоро й омекна гласчето. Замърка… Ха, ха, ха… Само един, носорогът, проклетникът… Само той не отстъпва… Тъпа злоба…