— Не мърдай!
Люба замахна решително с кола. А лудият стоеше насреща, гледаше я с трескавите си очи и се усмихваше жестоко.
— Плашиш ме значи? Иска ти се да те пусна. Иска ти се да се върнеш при своя възлюбен, при червенокосия. Тъй ли? Да го доведеш в двореца ми, да отмъкнете съкровището ми…
Неочаквано той се промени. Отпусна се на колене, запълзя, протегна ръце.
— Ирен моя! Не ме отблъсквай! Знаеш ли какво съм преживял заради теб, Ирен… Ти нямаш представа колко е страшно да си сам… Дори демонът не устоял на самотата… Отказал се от всемогъществото си, от безсмъртието си… Аз имам цяла планина злато, аз съм най-богатият на света… Давам ти всичко, само не ме отблъсквай…
Успокоените папагали отново се подгониха с крясък. Премина стадо шимпанзета. Но като видяха хората, спряха, наклякаха по клоните и почнаха да ги одумват разгорещено. Приказваха, спориха, после заподскачаха като побеснели по лианите.
Люба отпусна отчупения клон. Насреща огромните листа на змиярника се отместиха и оттам надникна една изящна петниста глава. Два жълти ириса блеснаха с дива стръв в сянката.
Пантерата се измъкна, сви се към земята, опашката й затрептя нетърпеливо. Виждаше се как всяко мускулче на стоманеното й тяло се е изопнало за скока.
— Леопард! — изпищя Люба.
Лудият се обърна мигновено. Наду биволския рог. Грозният писък проряза въздуха като гръмотевица, изплющя, разтърси простора. Пантерата се изопна като разлютена котка, сви уши, изфуча ядно, но не нападна, отстъпи назад стъпка-две, после се извърна и с един скок изчезна в гъстака.
— Ха, ха, ха! — разкиска се лудият. — Виждаш ли моята мощ? Всички се боят от мен. Всички бягат. Аз съм свръхчовек, аз съм демон… Демон…
После се приведе напред, сякаш не виждаше оръжието в ръцете на девойката.
— Ирен, ще ти призная. Аз се боях много тогава, когато измряха всички. Сам, съвсем сам в цялата джунгла — сам сред леопардите, сред дивите гиганти, които доубиваха болните ми другари, сред чудовищата… Колко се боях… А колко съм бил глупав, като не съм познавал силата си…
Изведнъж той скочи напред, протегна ръце да я хване. Но Люба успя да замахне и стовари дървото върху темето му. После хукна да бяга. Лудият разтърси глава, застоя се за миг, но не падна. Задържа се. И все така, с прострени ръце, като залиташе, тръгна подире й.
Без да усети, Люба се мушна в копривата, спъна се, падна, пак скочи на крака. Стъпалото й се закачи в някакво коренище, тя усети остра болка в глезена, но не спря. Би бягала по ръце, би пълзяла като змия, само да се махне от тоя ужасен човек, от неговите протегнати като лапи на горила ръце, от неговия искрящ поглед… Способен на всичко, жесток…
Демон! Наистина демон, прокълнатият ангел, обречен на вечна самота… Мъка и омраза…
Лианите я оплетоха като метнато отгоре й гигантско сертме, затиснаха я, обезсилиха я. Едни с куките си, други с меките си ластуни, трети с безредните си примки — овързваха ръцете й, краката й, стягаха възлите си около гърлото й, шибаха я по лицето като гумени камшици, омазваха я с лепливия си сок.
А зад нея като голокожа горила настъпваше лудият, все още замаян от удара, но силен, издръжлив, настъпваше с ускорени крачки.
— Ирен, чакай! — мълвеше той. — Какво правиш, Ирен? Аз съм Пиер. Твоят Пиер. Сега съм богат, могъщ…
По лицето й пробяга огромен паяк, по-голям от човешка длан. Тя го удари с ръка и го хвърли на земята, после пак хукна, облепена с гъста, задавяща паяжина.
Но спря. Усети, че колената й се подкосяват. От препречения клон се хлъзна тънка колкото пръст змия, дълга три-четири метра, тъмна и лъскава. Нави се, изправи глава. Искрящите й очи засвяткаха злобно.
Черна мамба! Наричат я „сянка на смъртта“!
Люба се дръпна назад. Сянката на смъртта! Една от най-отровните змии. Девойката мигновено си припомни всички слушани страхотии за нея. Веднъж една черна мамба ухапала последователно шест кучета и те умрели. Друга нападнала четири вола — два от тях умрели същия ден, останалите се подули, но след време оживели… И още нещо — тя е може би единствената змия, която напада човека, без да бъде предизвикана. Напада, гони с издигната глава. Никой не е могъл да й избяга, когато го подгони. Никой.
Нима имаше смисъл да опитва? Никой не й е избягал. Тая единствена мисъл биеше зловещо в съзнанието й. Никой! Никой! Тя вече беше белязана. Сянката на смъртта се бе спуснала над нея.