А къде се губеше лудият сега?
Нима в ужаса си стигна дотам, та да чака спасение от него, който й вдъхваше такова отвращение?
Но Люба не посмя да се обърне, за да го види. Не посмя да извика. Всяко движение можеше да разлюти още повече съскащата смърт, която свиваше и разпускаше на пет крачки от нея люспестите си намотки, издигнала глава наравно с очите й.
Внезапно змията се хвърли напред. Преди Люба да отскочи, мамбата я клъвна. Но не улучи. Впи зъби в ръкава й.
Девойката тозчас я стисна за врата. Това беше най-бързо взетото решение в живота й. По-право не решение, а прост рефлекс, по-бърз от решението, по-целесъобразен от мисълта. Змията изплющя с цяло тяло, омота триметровата си спирала около тялото й, напрегна жилавата си мощ да се отскубне, заизвива глава да се изплъзне от стискащите пръсти.
Люба събра цялата си сила да удържи тази изплъзваща се неудържима лента. Стисна и с другата ръка. А гъвкавото тяло се увиваше около гърдите й, спъваше краката й, размотаваше се, сплиташе се пак, дирейки опора за ново усилие, за нов решителен опит да измъкне главата си, да даде свобода на своята смъртоносна мощ, да освободи ужасните си зъби.
Люба гледаше като хипнотизирана зловещата главица, която се въртеше, стегната между пръстите й; немигащите зелени очи, които се взираха в нейните очи с дива злоба; тръпнещото раздвоено езиче и двата закривени зъба, от които раздразнената отрова се оцеждаше на малки кристални капки.
Като роса! Росата на смъртта!
Тя усещаше как пръстите й почват да треперят от напрежение. Струваше й се, че студеното тяло бавно се изплъзва от тях, че всеки миг може да надделее, може да извие глава и да впие закривените зъби в ръката й. Хладна пот ороси челото й. Очите й се замрежиха от червена мъгла.
Напреде и застана лудият.
— Помощ! — изхлипа Люба.
Той сви устни високомерно.
— Ще удряш, а? Това е благодарността ти. За теб постигнах всичко, да те направя най-богатата жена на света, най-облажаваната жена. А ти? Ирен, Ирен!
Люба изкрещя:
— Оставете най-сетне тази ваша Ирен! Убийте змията!
Лудият стоеше настрана и не помръдваше. Нито опитваше да помогне, нито си отиваше. Наслаждаваше се на отчаяните й опити да удържи неуморимата жива тел, която се усукваше в ръцете й.
— И ти ме мъчиш така! — изръмжа той. — Точно тъй! Уж аз те държа, стискам те за гърлото, а ти дебнеш как да ме клъвнеш с отровните си зъбки. Неблагодарница! Ти, Ирен — черна мамба!
Люба вече не го слушаше, не можеше да го чуе от напрежение, от ужаса пред извиващата се между дланите й смърт.
— Убийте я, де!
В този миг наблизо затрещяха вейки, чу се грухтене и от избуялите папрати се подаде огромен бял сталактит, изострен като щик, а след него главата и цялото тяло на белия носорог.
Лудият се залови за първата лиана и запълзя нагоре. Люба не опита да мръдне. Беше затъпяла от ужас, изгубила способност да мисли.
Но гигантът този път не нападна. Застоя се на място, като грухтеше мъчително, пристъпи с олюляване крачка-две, после бавно се свлече на земята, полегна настрана. Зарита с огромните си дънери крака.
Чак тогава, през безучастността на преумората, Люба някак се досети защо се е укротила тая дива стихия. От устата на звера капеше алена пяна. Огромни кървави нарези разсичаха гърба му. От хълбока висяха вътрешностите му. Цели ручеи кръв се стичаха надолу, сливаха се в алено езерце, сред което потръпваше умиращият исполин.
Кой беше нанесъл тези чудовищни рани? Дали ватусите? Нима имаше острие, годно да накълца така двусантиметровия гьон, който покриваше тялото му; нима съществуваха човешки мускули, способни да нанесат такива удари?
Лудият слезе от лианата. Скочи върху гърба на носорога и се заудря в гърдите.
— Ха, ха, ха! Чудесно го е наредил! Чудесно!
Той притича до девойката, която продължаваше жестоката си борба, и заговори радостно възбудено:
— Знаеш ли кой? Церберът! Моят Цербер! Триглавият пес, който пази входа за задгробното царство на елините. Пуска само навътре. Дойдеш ли веднъж при Огнената пещера, няма връщане. Само аз мога да си ида… Както Херкулес… Само Херкулес победил Цербера със сила. А Орфей с музиката си. Аз също — едновременно Херкулес и Орфей.
Той реши изведнъж:
— Хайде да го видиш! Церберът на Огнената пещера…
Лудият счупи две клонки, надяна ги върху главата на мамбата и стисна с железните си пръсти. Това просто менгеме в миг смаза змийското черепче. Люспестото тяло се отпусна, разплете се и се заизвива в безвредни гърчове.