— Пускай! — заповяда той.
Но Люба не можеше. Пръстите й се бяха вцепенили, залепнали в студеното змийско тяло. Тя виждаше. Усещаше. Мамбата беше мъртва. Тялото й се гънеше, това бяха следсмъртни тръпки.
Спасена!
Червените облачета пред очите й нараснаха, приближиха и се сляха в непрогледна огнена мъгла. Тялото й омекна, свлече се надолу.
Но не падна. Усети как някой я пое на ръце. Колко ли я бе носил, къде я бе отнесъл?
Когато очите й отново се избистриха, девойката усети странна неподвижност, болка в цялото тяло. Озърна се. Стоеше омотана с жилави лиани към някакъв прекършен от бурите дънер. Опита да се освободи. Напразно. Лудият знаеше да връзва здраво. Никой възел не се поддаде. Напротив, затегнаха се повече, врязаха се в ръцете и краката й.
През утъпканата като с валяк просека във високата стена на папируса блестеше езерото, а в далечината, зад воала на серните пари, който се вееше лениво над стихналата повърхност, прозираше скалистият остров с тайнствените развалини. Мръкваше се. Като огромна лакмусова хартия, потопена в основата на езерото, небето порозовяваше, попиваше чудодейния реактив, който бързо пъплеше нагоре в размазани жълти, розови и виолетови повлекла. Влюбено в него, езерото мигновено се обагряше в пъстрите му багри с покорството на всеотдайността, леките атлазени гънки заискриха с огнени блясъци. Езерото пламна. Сякаш някой бе плиснал отгоре му бензин и го бе запалил. Газовете, които се източваха от пукнатините, се вееха, обагрени в розово от заника, като загасено от дъжд огнище.
Люба опита пак да се освободи. Накрай се разплака в безсилието си. А не бе свикнала да плаче. Какво ли изтезание бе изобретил отново болният му мозък? Какво ли още я очакваше?
Ето го, той стоеше до нея с разкрачени нозе и скръстени на гърдите ръце, със святкащи в бясна ненавист очи; стоеше и я гледаше втренчено и упорито. Какво ли мислеше и мислеше ли нещо въобще?
Из короните на палмите прехвърчаха птици. Целият свят ехтеше от безгрижното им чирикане. Подсвиркаха тъкачи, дрезгаво крещяха папагали, хихикаха с тънките си гласчета малките пъстри нектарници. Над главите им прелетяха с шума на самолет ято яребици. Някъде се обади гъгниво жаба. Но млъкна. Подранила бе. Щурците започнаха да настройват цигулките от невидимите си естради.
Лудият пристъпи. Заговори тихо, с едва стаена болка:
— Ирен, ти виждаш! В ръцете ми си. Напълно в моя власт. Кажи ми ще ме обикнеш ли! Моля те, Ирен…
Въпреки обхваналия я гняв към своя мъчител Люба неволно помисли: какво ли е преживял нещастникът, та е тъй озлобен, та не го е забравил досега, дори зад дебелия зид на безумието?
Изведнъж, изгубила всяка сила, тя изплака:
— Опомнете се най-сетне! Разгледайте ме хубаво! Вижте, че не съм вашата Ирен…
Той стисна юмруци. Очите му се наляха с кръв. Задиша дълбоко. Сякаш израсна, отново се превърна в свирепа безкосместа горила.
— Тъй значи! — изхриптя той. — Все тъй! Каквато на сцената, такава и в живота. Винаги, във всяка роля различна Ирен — и винаги, във всяка роля една и съща. Жестока Ирен… Но няма вече… Край… Край…
Той вдигна рога, който висеше привързан за врата му, и го наду. Наду го с цялото настървение на обидената лудост, с цялата болка на незабравеното унижение, с цялата ярост на злополучния си живот. Страхотният звук проехтя, надигна се, разтърси гората, сякаш я удави в порой от гняв и безнадеждно отчаяние.
— Аз ти казах! — задъха се той от злоба. — Помниш ли? Андромеда! Участта на Андромеда! Но Персей го няма. Няма кой да спаси вързаната Андромеда. Ирен — Андромеда! Сега ще разбереш кого си отблъсквала. Сега ще видиш мощта на Пиер Совен. Ще почувствуваш. Няма го Персей.
Той пак докосна с устни рога. Наду го с пълни гърди. И когато го свали, когато пронизителният му рев най-сетне заглъхна, попил в буйната шума, от далечината, през жълтите пари долетя друг рев, съвсем същият, еднакъв по сила и ярост.
— Ето го! Иде! Чуваш ли, Андромеда? Иде драконът! Послушен като кученце. Където го повикам… По-право, не едно, а две кученца…
Той пак изсвири с рога. И пак от мъглата долетя зловещият отговор като гръмотевично ехо.
Огънят на залеза затихваше бързо. Загасваше и жаравата върху водната повърхност, сякаш се покриваше със седефена пепел. Но ето отново се разгоря. Няколко едри вълни, понесли на заоблените си гърбове цели шепи раздухани въглени, прошумоляха през папирусовото обрастване и се плиснаха върху крайбрежната тиня. Чу се шумно пръхтене, бълбукане. Вълните се разбъркаха. Жабите се смълчаха. Само щурците и цикадите не спираха да скрибуцат дотегливо като бурмички, които се навиват в мозъка.