Воалът на мъглата се поразкъса и Люба съгледа някакво странно същество, което приближаваше бързо, раздираше блесналата като блестяща коприна повърхност.
Лудият надуваше рога, после почваше да скача, да маха с ръце, да пляска с едно папирусово стъбло във водата.
— Тук! — крещеше той прегракнал, изпаднал в неистовство. — Тук! Тук!
После се обръщаше към нещастната девойка, за да й обясни два, три, пет пъти поред:
— Той не вижда хубаво. Късоглед е. Не забелязва неподвижни предмети. Затова го примамвам така. „Виж моят Цербер как служи“?
И пак се развикваше диво:
— Насам, Цербере! Насам!
Чудовището достигна плитчината. Главата му постепенно почна да се издига над водата. Люба стоеше примряла от ужас и нямаше сила да откъсне очи, вцепенена, хипнотизирана от това, което виждаше.
Каква глава! По-право не глава, а само уста, подобна на багер! И в нея безброй остри зъби като бели кинжали, сплескани и напилени като триони.
Ето кой бе успял да накълца така белия носорог. Ето ножиците, нарязали непробиваемия гьон на кожата му. Над устата стърчеше огромен рог като рога на белия носорог, а отстрани, върху ниското полегато чело, святкаха очите.
Очите! Златистожълти, топли като огън и в същото време неописуемо жестоки. На какво се дължеше това — дали на змийската им втренченост или на контраста с черната им хоризонтална зеница. Огромни, като две нажежени чинии, попили свирепостта на всички векове в някаква невероятна еволюция на злоба.
Безобразната глава се подаде изцяло над водата, покрита със зеленикави люспи като броня от ахатови копчета, които блестяха с оттенъците на закалена стомана. Два реда кафяви люспи, оградени от два реда жълти люспи, се спускаха надолу по шията към подаващото се от водата туловище. Долната му челюст лъщеше в синьо-виолетово, което неусетно преливаше в жълтата окраска на корема. Между огромните му челюсти се източваше оранжево-червеният език, подобен на гумена двурога вила.
„Като пламък! — помисли си скована от ужас Люба. — Огнедишащият дракон!“
А лудият, изпаднал в изстъпление, подскачаше диво, кривеше се и крещеше:
— Тук, при Андромеда! Идвай! Няма го Персей.
Чудовището приближаваше бавно, като се подаваше все повече над водата. Ето раменете му, ето уродливо малките му предни краченца, които се мятаха някак безпомощно над надигащия се жълт търбух. Малки, но снабдени с огромни нокти, както месарски куки, сякаш предназначени само за това — да се закачват в месо… И да не пускат…
Гигантският звяр пръхтеше, ръмжеше и тракаше страхотните си зъби с шума на затваряща се кофа на багер. Пристъпваше бавно, надигаше се — гърба, корема, колосалните задни крайници като крака на тлъст исполински щраус. Извишаваше се все по-нагоре — четири, пет, шест, седем метра, като оживяла канара от тромава сила и злост. Измъкна се на брега върху патешките си стъпала, а подире му, все още скрита под водата, се източваше мощната опашка, на която се опираше като кенгуру.
Цератозавър!
Най-страшният хищник, живял някога на сушата.
Впрочем будна ли е тя? Не сънува ли? Не е ли жертва на кошмар, изстискан от пристъп на треската… Не е възможно да бъде истина… Нито лудият, нито цератозавърът…
Тя стисна очи. После ги отвори широко, тръсна глава.
Не! Не сънуваше. Уви! Не беше кошмар.
Чудовището пристъпваше тромаво, преместваше бавно щраусовите си лапи, поклащаше се, едва удържащо върху тях гигантското си туловище. Сумтеше и фучеше, настръхнало от свирепа алчност. Отвори уста и от нея прогърмя същият зловещ рев, който Люба чуваше тъй често напоследък. Главата й забуча от неговата ядна мощ. Когато той най-сетне затихна, от насрещния бряг долетя друг рев, като точно ехо. Повтори по-ярко, по-отблизо.
Малко ли й беше единият, та сега и втори?
Девойката отново напрегна мускули в неудържим ужас, дано успее да скъса лианите, поне да измъкне едната си ръка. Поне едната.
— Прогонете го! — изпищя Люба. — Вразумете се най-сетне!
Лудият мълчеше. Само гледаше с безумните си очи, в които се сменяваха ту огънят на омразата, ту сянката на мъката. Двоумеше се. Гърдите му се надигаха често под загорялата кожа.