Мълчеше раздвоен, жалък.
В този миг през стъпканата тръстика той съгледа в далечината Наумов и Рудахигва, които се взираха в следите му там, откъдето почваше неговият брод през езерото.
— Златото ми! — изкрещя той. — Ще ми грабнат златото!
И се втурна нататък с див вой, забравил чудовището, нещастната си жертва, отмъщението си. Забравил всичко пред заплахата да загуби златото си — златото, заради което бе дошъл тук, заради което бе изгубил другарите си, разума си, заради което беше останал да живее край страшните чудовища, изравнил се с тях в своята неутолима алчност.
Гигантският гущер преместваше с мудност крака, приближаваше, раззинал еднометровите ся челюсти.
Люба вече не виждаше нищо друго, освен разширените в мрака зеници, които просветваха в огнени сияния. Сатанински зеници и ужасна уста — като пещера, осеяна с острите бели зъби, като сталактити и сталагмити.
12
Сред своя ескорт от гигантски ватуси пилотът Манзилала се чувствуваше по-уверен. При това наближаваха хеликоптера му. Може би още час и щяха да го достигнат. И тогава…
Но дотогава…
Отгоре продължаваше да тежи плътният листен покрив. Манзилала сякаш се провираше не през жива гора, а пъплеше в минна галерия, прокопана сред чудна зелена руда, едва удържана от безредните минни подпори — колонадата на безбройните дънери. И същата влага, и същият задух като в рудник. Само че там има релси, вагонетки, електричество — има галерии, прокопани от разума на човека, има карти, планове, чертежи, а тук пътеките са утъпкани от дивите зверове за техните нужди, а не за удобството на човека. И Манзилала е напълно безпомощен, напълно зависим от мълчаливите си спътници, които крачат край него със скъсени крачки, за да не го изпреварват.
Единствен той си знаеше как стигна сам до селото след бягството си от групата. Нямаше сила да продължи напред към тайнствените опасности, накъдето се бяха втурнали тези алчни хора и този злочест баща.
Неговата сила, силата на пилота Манзилала, се криеше в машината му, само върху машината си той можеше да им помогне — като се прибере в летището и прати помощ. Иначе щеше да им бъде в тежест, щеше да пречи. Знаеше, че постъпва като страхливец, но нямаше сили да се противи на обхваналия го ужас. Безсилен беше пред безграничността на джунглата, която го обграждаше, непозната и зла.
Беше ден. А тъмно, винаги тъмно. Постоянна зелена тъмнина. Колкото навлизаха по-навътре в гората, толкова тая чудна тъмнина се сгъстяваше, надигаше се, обгръщаше ги във влажните си недра като страхотен зелен прилив, който искаше да ги удави.
Досега той мислеше, че само не обича джунглата. Едва сега откри, че се бои от нея. И това откритие го подтисна още повече. Всъщност защо се страхуваше толкова? Та къде не е опасно? Как живееха тук тези хора, въоръжени само с копия и стрели? Може би защото бяха гиганти. А пигмеите? Как още съществуваха, как не бяха загинали? Те, които имаха само едно оръжие — мъжеството си.
И все пак друго е в самолета. Той знаеше всяко негово лостче, всяко педалче, всяка негова възможност, предугаждаше следващата му постъпка. А тук — пълна неизвестност. Неизвестната заплаха е по-непоносима. Тук всеки шум, всеки вик, всяко скръцване му беше непознато.
Не би трябвало да става и летец. Та тук, в Конго, винаги се лети над джунгла, винаги с риск да попадне в нея. А какво друго можеше да стане? Влюбен беше в своето поприще. Откак за пръв път зърна самолет на летището в Лео, това желание пороби цялото му съзнание. Защо само белите да летят? Защо да не опита и негър? Как можеха американските негри да бъдат отлични пилоти? И така стана. Баща му имаше връзки. Успя да го изпрати в Белгия, в авиационно училище. Когато за пръв път хвана лоста за управление, изтръпна. Но волята му беше толкова силна, че притъпи страха му. Дали не е винаги така? Старият естественик търси дъщеря си. Дали И Манзилала не би влязъл не в джунглата, а в ада, за да намери детето си?
Но не само това. Манзилала въобще не обичаше джунглата. Чувствуваше в нея някаква обида, намек за първобитност. Той търсеше цивилизация, културен живот, удобство. Мечтаеше Африка да стане като Европа, да се обнови, да се цивилизова; джунглата да отстъпи пред фабриката и плодородното поле; да се изкоренят треската, сънната болест, проказата, дизентерията, ужасната детска смъртност; черният човек да стане истински човек, а не фауна. Веднъж един грубиян в лицея му рече: „Вие сте част от африканската фауна“. Тази обида създаде целта в живота му — културна Африка, не резерват на диви животни и екзотика!