Смрачаваше се, Манзилала забърза. Но не му спореше. Хлъзгаше се в мократа шума, спъваше се в нагънатите коренища, в пълзящите лиани, в падналите клони.
Изведнъж грозен кикот прониза притихналата гора. Смях на луд, несдържан, проточен в бясно изстъпление, в който звучеше и злоба, и тържество, и злорадство, а може би още нещо — и болка.
Хиена!
Манзилала знаеше. Хиените често следват лъва. Къде ли се спотайваше сега страшният им спътник?
В същия миг царственият му рев проехтя като далечна гръмотевица или по-право като тътен на земетресение. Гората се смълча. Чу се топуркането на бягащата хиена. Нейните стъпки не са безшумни като стъпките на другите твари. Не й е нужно. Мършата няма да я чуе, няма да й избяга.
Манзилала беше виждал как реве лъв в зоопарка — с ниско приведена глава, при което гласът му се блъска в земята и се отразява в нея. Къде ли се провираше сега, готов за скок, предупредил жертвите си, че иде, за да разтупти от страх сърцата им.
Манзилала отново усети досадното чувство, че краката му омекват — като газела. А не биваше. Той беше цивилизован човек. С разум. Не с инстинкти. И все пак защо не можеше и той като Анри Льоблан да прогони лъв с юмрук…
Ватусите стиснаха копията, приближиха се един до друг, скриха зад щитовете си уплашения пилот. Забързаха и те. Но скоро се успокоиха. Хиените изчезнаха, не се чу повече и лъвският рев.
Групата се измъкна от гъстака, поспря се пред тясна речица. Ватусите опитаха с копия дълбочината й, за да открият брод, а Манзилала остана до стръмния бряг под мрежата на подронените коренаци.
Внезапно той трепна. Някакво люспесто тяло шавна в сянката, стрелнаха го две огнени зеници и в следния миг животното се хлъзна надолу между краката му.
— Крокодил! — извика той, като отскочи назад.
Едва успя да го разгледа — дълъг два метра, със сплескана опашка, зелен и напъстрен с черни петна. Най-близкият воин обясни безучастно:
— Варан! Крокодилът лежи на пясъка, не се качва горе. А варанът се крие из корените, по клоните…
Манзилала въздъхна. Значи това е той — безобидният гущер, за когото някои говорят, че е най-върлият враг на крокодилите, че изяжда яйцата им…
Спътниците му го подканиха да тръгва. Прегазиха до колене реката и изскочиха на другия бряг, една равна поляна, заела стотина декара площ с тревистата си покривка, сред която стърчаха няколко нискостъблени акации.
И в по-далечния й край — стадо биволи. Двадесет-тридесет глави.
— По-опасни от лъва! — пошушна съседът му.
Цялата група спря разколебана. Водачът дори сви бавно настрани, към гората. Но биволите вече ги бяха усетили. Техният водач, едно огромно животно, настръхнало от яростна мощ, се отдели от стадото и направи няколко крачки напред, като пръхтеше сърдито. Почна да рови с крак земята. Пристъпи още малко. Останалите животни продължаваха да пасат. Виждаха, че водачът им е достатъчен срещу такъв враг.
Манзилала вдигна пушката си. А знаеше, че трудно може да се улучи смъртоносно бивол. И то от стрелец като него. Основата на рогата му закрива черепа отпред като непробиваем шлем. Но нямаше какво друго да предприеме. Трябваше да действува, да не стои напразно…
Ватусът го докосна по рамото:
— Само ще го ядосаш. А така, ако не го закачаме, може сам да се откаже.
Ала биволът не се отказа. Не нападаше, но и не си отиваше. Следваше ги, отдалечаваше се от другарите си. Пръхтеше, тупаше с крак.
И изведнъж с предизвикателно измучаване той се хвърли напред с устрема на излитащ самолет.
„Дръж се като Анри Льоблан!“ — мярна се в съзнанието на Манзилала спасителната мисъл.
Макар че му струваше много усилия, той се овладя, уверен, че от това зависи животът му. Изчака бивола на пет крачки и чак тогава отскочи встрани. Побеснялата грамада профуча напразно край него, Манзилала стреля в гърба й, но както изглежда, не я улучи. Приготви се за повторното нападение.
Тогава стана нещо съвсем неочаквано. Иззад гъстата папрат се мярна едро жълто тяло, стовари се върху гърба на бивола, но не успя да се задържи, а се прекатури пред главата му. Биволът побесня. Пое го върху острите си рога, подхвърли го във въздуха, изчака го да падне и отново го намушка. Лъвът докопа врата му, увисна на него със зъби. Побеснял от ярост, биволът го повлече през поляната.