Сега пред новия враг цялото стадо се развълнува: И когато при едно рязко подскачане на бивола лъвът се озова на земята, отгоре му връхлетяха още няколко рогати глави. Той се вкопчи в първата попаднала муцуна, задра гърдите на врага със задните си лапи.
Биволите побесняха. Блъскаха, удряха. Най-сетне злополучният хищник се отпусна. Вече не скачаше той сам, а летеше, подмятан от рогата на враговете си като кървава дрипа.
Дълго рогатите сприхавци изливаха ненавистта си върху безформената каша, която бе останала от величествения звяр. После го оставиха и захванаха да хвърлят с копита пръст и трева отгоре му.
Манзилала гледаше изумен страховитата битка. Толкова стръв и жестокост! Законът на джунглата! А той стоеше и гледаше. Не припадна. Дори не изпита страх. Гледаше, можеше да бяга, да стреля. Значи страхът е преди опасността, страхът е в очакването на опасността. После, когато потрябва, нервите се стягат, свършват си работата.
Случайно той погледна колената си. Но защо треперят те? Нали не го е страх? Или това е смелостта — да стоиш, дори когато краката ти треперят…
Биволите продължаваха да зариват мъртвия си враг с кал и треви, без да се успокоят, все тъй усърдни и настървени.
— Погребват го — рече някой до ухото му. — Да бягаме, докато са заети!
И цялата група бързо се източи през поляната към джунглата, отначало тихо, предпазливо, а накрая бегом, без да се обръща.
Когато се отдалечиха достатъчно, водачът каза:
— Гладният мисли глупаво. Лъвът беше много гладен, затова сглупи да нападне бивол. Няма по-страшно животно от бивол. Само Типу Тип. Но той не е животно. Той е зъл дух ад!
Тогава от далечината долетя приглушеното стакато на тамтамите. Ватусите спряха, докато ги разчетат.
— Подире ни идва Червенокосия — преведе водачът. — Гони Манзилала.
— Тогава бързо! — реши, задъхан от уплаха нещастният пилот, и побягна напред, забравил умората си.
Трябваше да го превари, да стигне до машината си, да излети. Защото ако го настигнеше немецът, щеше да го спре, да го върне назад, сред ужаса, който Манзилала вече беше изживял, пред непознатия ужас, който го очакваше. От сегашното напрежение, от издръжливостта му щеше да зависи животът му, от това щеше да зависи дали ще се прибере в летището си, в цивилизацията, дали щеше да се измъкне от суровите закони на джунглата…
Ето мястото, където бе паднала ранената окапи, от която сега бяха останали оглозгани кости! Ето полянката с орхидеите! Ето самия хеликоптер!
Радостта преля в душата му, задави го. Той изтича натам задъхан. От полуотворената врата на кабинката излетя с кресливи писъци стадо мандрили — най-отпред един едър мъжкар с най-колоритното лице, което може да се види, и с още по-колоритно седалище, като абстракционистки шедьовър. А след него с гневен лай се източи цялото стадо.
Манзилала прехапа устни. Какви ли поразии са нанесли вътре проклетниците? Нима трябваше да му се случи и това — да му попречат някакви вонещи твари, най-противните братовчеди на човешкия род…
Той влетя вътре. Безредието спря дъха му. Разхвърлени чанти, карти, кинокамери, обективи, ленти. Хаос, какъвто може да създаде само орда маймуни! Върху командното табло стоеше пъстър гущер агама и кимаше насмешливо с червената си глава. После с рязък скок се метна навън. Подире му изпълзя дълга зелена змия. Някаква бамбукова издънка, израсла за едно денонощие цял метър, препречваше полуотворената врата. Напъхали се бяха и няколко бананови листа; удължили се за това време с цял човешки ръст. Ластарът на дива тиква бе пропълзял дълбоко навътре. Бодлива лиана се бе откачила от близкото дърво и се бе омотала в пропелера. Джунглата като чудовищна зелена хидра протягаше пипала да го задържи, не мислеше да изпусне плячката си.
Манзилала се покатери върху кабинката, изхвърли лианите, после се спусна долу, отсече бамбуковата издънка и банановите листа, скъса тиквения ластун. Чак тогава из храстите се измъкнаха ватусите.
— Мандрили! — рече първият ватус. — Бесни дяволи! Манзилала, ти си смел човек. Не се плашиш от мандрилите. Ватусите не ходят там, където има мандрили. А ти — сам…
Пилотът усети, че гърлото му пресъхва от срам. Значи тъй — толкова страшни! А той не допускаше. Познаваше ги само от зоопарка — най-грозните, най-отвратителните маймуни. Ако му бе известно, че са опасни, не би припарил до самолета си. Незнанието му го бе увенчало с ореола на храбростта пред храбрите ватуси. Има и такава храброст — от глупост, от непознаване на опасността. Най-честата, най-евтината храброст.