Манзилала влезе отново в кабинката, наведе се над командното табло. Нямаше повреди в главните апарати. Можеше да излети. Той се надигна, за да затвори вратата, преди да включи мотора.
Изведнъж Манзилала се хвърли към оставената на пода пушка, готов да стреля, да убива в правото си да защити живота и свободата си. Но Зигфрид Ерлих я настъпи с крак.
— Мосьо Манзилала — рече той, като поглеждаше ту посивелия негър, ту пистолета в дясната си ръка. — Защо бягате? Не сте лош човек, а замисляте зло. Знаете ли от какво бягате, а? Знаете ли?
Пилотът заговори бързо:
— Не ме интересуват вашите работи. Искам да се прибера, да се махам оттук… И ще ви пратя помощ…
Зигфрид седна на едното кресло:
— Тъкмо туй няма да направите! И вредно, и глупаво. За нас, пък и за вас. Да говорим направо! Предлагам ви да станете наш съдружник.
— Не ща! — отсече негърът.
— Чакайте де! Та отде знаете какво ще ви предложа? Като разберете, ще си помислите. Ще поумнеете. Тук, съвсем наблизо, има злато. Вие сте цивилизован човек. Известно ви е какво значи злато, каква сила дава. Цял хълм от злато! И той ще бъде наш. Вие сте ни нужен. Затова съм хукнал подире ви. С вашата машина по-лесно ще изнесем златото…
— Къде ще го изнасяме? Вън от Конго ли?
Зигфрид излъга лесно:
— Вън от блатата! За да го натоварим на камиони. Представяте ли си — камиони със злато! Като Банк ъф Ингланд. И то наше.
Манзилала поклати глава:
— Не! Не е наше! Всички подземни богатства в Конго принадлежат на държавата.
— Ех, пък и вие! Ще остане и за държавата. Казах ви, цяла планина злато!
— Но това е кражба!
Зигфрид сви устни:
— Това е интелигентност! Да помислиш и за себе си. Защото ако ти не мислиш за себе си, друг няма да се замисли за теб. Всеки за себе си. Вие имате дете. Погрижете се поне за него!
— Аз имам каквото ми трябва! — дръпна се Манзилала. — Не ща повече! Не ща злато! Искам само да се махна оттук!
— Имате! Какво имате? Заплата, нали? И за тая заплата рискувате главата си. Сега се добрахте до самолета си. Може и да се върнете в летището. А утре? А вдругиден? Всичко може да се случи. Кой ще се грижи за детето ви?
Пред търпеливото убеждаване на немеца Манзилала доби увереност. Значи не го заплашваше насилие. Опитваха да го склонят. Той нямаше да се поддаде. Беше честен. Затова отвърна твърдо:
— Детето ми ще има почтено име! Няма да казват: „Сия на крадец!“
„Твърдоглав дивак! — стисна устни Зигфрид. — Бих те очистил, без да ми мигне окото! Но си ми нужен. Много нужен!“
— И друго! — добави той търпеливо. — Да приемем, че не сте съгласен с мене, че не искате богатства. Своеобразна глупост! А ще зарежете ли така, без да помогнете, нещастния баща? Подчертавам, той не е кой да е — той е ваш пасажер. И вие го изоставяте в джунглата. Нямате ли някаква етика? Нямате ли сърце? Толкова ли сте безучастен към чуждата мъка?
Изглежда улучил бе някаква струничка в сърцето му.
Манзилала помълча. После отговори с въздишка:
— Аз не мога да помогна. Нямам тая сила. Но ще пратя други. Начаса ще долети ескадра хеликоптери, ще разчешат гората, блатата, ще я открият. Ще докарат опитни следотърсачи, кучета, припаси… Безполезно е да остана… Не само безполезно… Ще преча… Трябва да ме пуснете…
Тогава нападнаха мандрилите. Какво ли им бе хрумнало, та се върнаха повторно, след като така мирно и тихо бяха напуснали самолета? Те изскочиха от джунглата с вой и връхлетяха върху ватусите. Скачаха, впиваха се със зъби и лапи в протегнатите копия, в хипопотамските щитове, обезвреждаха бойците, хапеха ги като зли кучета. Гигантите се отбраняваха твърдо. Измъкваха копията си от вкопчаните зверове, мушкаха, удряха, душаха и те.
Водачът самец скочи в самолета. Облещи синьо-червеното си лице, оголи огромните си кучешки зъби, готов да ги забие в гърлото на първия, който му се изпречи.
Зигфрид не се поколеба. Изстрел, два, три. Павианът се метна отгоре му с трите куршума в тялото. Сграбчи го в мощната си хватка. Двамата се отърколиха на пода.
Манзилала грабна пушката си. Но не се реши да натисне спусъка. Можеше да засегне неволно човека. Стоеше и чакаше.
Но Зигфрид успя да тикне цевта в устата на маймуната. Изстрелът прокънтя глухо. Мандрилът се метна назад по гръб и повече не мръдна.
Друга маймуна се изправи на вратата. Манзилала я простреля още на прага. До него застана немецът и двамата откриха честа стрелба срещу нападателите.