Битката свърши скоро. Без водач, оставили на полесражението половината си другари, свирепите маймуни побягнаха с писък към гората. Взеха да се оправят и ватусите. Ранените наложиха на раните си лековити листа. За щастие никой не бе пострадал тежко.
Пилотът и немецът се върнаха в кабината.
Зигфрид, още задъхан от борбата, но не забравил целта си, изведнъж насочи пистолета към Манзилала.
— Горе ръцете!
Манзилала го изгледа слисан, не очаквал този изход на разговора им.
— С какво право? — прошепна той.
— Горе ръцете! Хвърли пушката! Така! Сядай на мястото си! Пали мотора!
С ръце върху лоста за управление, пилотът се обърна възмутен:
— Какво искате от мен?
— Щом не щеш с добро — със сила! Насила ще те направя богат. После ще ме благославяш. Но сега да не си посмял да опиташ някаква подлост. Ще те нанижа с куршуми.
И за потвърждение го бутна с цевта в гърба.
— Пали! Към блатото!
Усетил твърдостта на студеното дуло в гърба си, Манзилала се подчини. Запали мотора. Четириделната носеща перка се раздвижи като крилото на вятърна мелница, завъртя се по-бързо, още по-бързо, зарева. Корпусът се разтърси, после неусетно се отлепи от земята, увисна във въздуха.
Пилотът погледна надолу. Ватусите бягаха в ужас кой където види. Трима-четирима се бяха проснали по очи в тревата.
„Аз се плаша от джунглата — помисли Манзилала. — Те от машината. Всеки се бои от нещо. Всеки от туй, което не познава.“ И тая мисъл при гледката на уплашените гиганти някак го освежи, вдъхна му вяра в себе си, в своите сили, изличи тягостното чувство от преживените страхове. Той беше пак в своята среда, която познаваше, в която беше силен. Вече и опреният пистолет под плешката не изглеждаше тъй опасен.
Хеликоптерът се надигна в зеления кладенец на джунглата, измъкна се над високата листна стена, която ограждаше малката полянка, и без да спре, продължи да се носи все по-нависоко.
Нагоре! Още по-нагоре!
Грубата къдравост на бухналите корони се заглади, превърна се в нежно кадифе, огряно от сиянията на залеза. Слънцето се скри зад хоризонта, угасна в зеления океан от листа.
Опиянен от радост, че се отскубва от жестокия плен на гората, че е пак свободен, далеч от нейните ужаси, Манзилала неочаквано насочи машината си на запад, към летището.
Зигфрид разбра намерението му. Натисна пистолета в гърба му. Изкрещя до ухото му:
— Назад! Към езерото! Иначе ще те напълня с олово!
Черният пилот обърна глава. В очите му немецът прочете такава дива решителност и дързост, каквито не бе подозирал.
— Ако ме убиете, машината ще падне и вие ще загинете заедно с мен.
А на ум си помисли: „Дано не е чувал, че хеликоптер не пада като самолет, че перката му продължава да се върти и да го спуска като парашут, както яворова Крилатка…“
Зигфрид Ерлих преценяваше трескаво. Новото положение се оказа неизгодно за него. Един неудачен ход в играта. Трябваше да измисли друг. Само че по-бързо. Машината се носеше над зеления океан, отвличаше го по-далеч от Вонещата вода, от Огнената пещера, от богатствата — и от родния Майнц…
И измисли.
— Мосьо Манзилала — почна той отново, но сега кротко, върнал се към предишния любезен, възпитан тон. — Да се разберем като културни хора. Да помогнем на другите културни хора. Добре, не искате. Всъщност това си е ваша работа. Жалко. И все пак… Защо ме отвличате? Та това е престъпление. А аз мога да бъда полезен на Наумов, на дъщеря му. Трябва да се върна при тях, длъжен съм. Сега за тях всеки човек е ценен. Върнете ме назад. Свалете ме до езерото. И тогава, щом сте решили, идете си…
Манзилала мълчеше, без да се отклони от курса.
— Или може би омразата. Мразите белите, затова ги изоставяте на произвола на съдбата. Но аз не мога. Разберете ме. Не мога. Аз съм бял. Моята етика ме задължава да се върна, за да помогна на хората от моята раса. Заради това опитах да ви заплаша с револвера. За друго не бих дръзнал. Не мога да оставя своите подобни в беда. Повтарям — това ми налага простата етика на цивилизования човек.
Манзилала се поколеба пред този поток от красноречие. Погледна дали има достатъчно бензин. И реши:
— Добре, ще ви върна! Заради мосьо Наумов и дъщеря му!
Зигфрид се усмихна: глупак!
Пилотът обърна машината назад, по посока на светлеещия в далечината като бледен лунен диск снежен връх на Рувензори. Затова може би го наричат така — Лунната планина. След малко и истинската луна изплува в мастилото на нощта, ниско над кръгозора, като златна лодка, и просна върху къдравата гора недействителния си болнав светлик. Целият свят засия в призрачна синева.