Ето джунглата се разкъса и в безредните й пробойни лъсна смолистата повърхност на езерото, по която рукна сребристият поток на лунното отражение, заигра в милиарди студени искри.
Зигфрид избра нарочно по-отдалечено място за кацане, за да не чуят спътниците му. Посочи го с пръст. И Манзилала спусна отвесно машината си върху една камениста площадка. Разбудени от връхлетялото ревящо чудовище, задрямалите птици се разлетяха наоколо, разлюляха успокоената вода. Лунната пътека се разигра, сякаш някой раздуха с огромен мях загасналото огнище.
Хеликоптерът опря леко на земята.
Зигфрид Ерлих се изправи.
— Благодаря ви, мосьо Манзилала! — каза той. — Съжалявам, че ви напускате. Сигурен съм, че и вие ще съжалявате. Впрочем това е ваша работа. Остава само да ви пожелая приятен път.
Той протегна добродушно ръка.
Подозиращ опасността, щом моторът спря, Манзилала хвана пистолета си. За по-сигурно. Но при вида на протегнатата дружеска ръка, измамен от сърдечния тон, той премести оръжието си в лявата ръка.
В този миг Зигфрид замахна. Ръбът на дланта му удари пилота в гръкляна. Манзилала изхърка и се строполи на пода безчувствен. Немецът се хвърли отгоре му, овърза с каиши ръцете и краката му, прибра оръжията, които намери, и изскочи навън.
Джунглата го посрещна с глъчката на разбудените си обитатели. Маймуни, папагали, пеликани, корморани, жаби — всяко живо същество изявяваше правото си на живот, всяко на своя език.
Зигфрид погледна недоволно простряното тяло. Защо все така? Защо винаги животът го принуждаваше да употребява сила? Защо никога не му се удаде да постигне целта си с добро? И това глупаво черно момче! Съжалява го, а трябва да го бие, трябва после, когато стане излишен, да го унищожи. Ако знаеха колко мрази да убива! Как му се искаше да се прибере в родния град, да стане мирен гражданин, да седне отново пред органа и да се понесе върху крилата на музиката си, надалеч, по-далеч от всичко, което е бил, по-далеч от войната, от джунглата, от нейната сурова настървеност. Толкова мразеше, а все го принуждаваха да убива — както лъвът, пантерата, змията!
Сега Манзилала щеше да стои вързан и да чака, докато Анри и Жозеф, тия дебнещи хитреци, извадят златото, докато тайнствената болест ги обезвреди. Зигфрид все се надяваше, че те са побързали да се възползуват от отсъствието му, за да разучат околностите; че са открили Огнената пещера и златото. Сега оставаше да дойде той, последният, по-умният, за да го прибере. Болестта поразява бързо. Ако ли пък се забави, той ще й помогне. Борбата с болни противници няма да бъде особено тежка.
Зигфрид Ерлих не беше играч на дребно, не рискуваше главата си на дребно.
Той хлопна вратичката на въртолета и натоварен с прибраното оръжие, нагази в джунглата.
13
Ясно, това бяха следи на човек, малка стъпка на бос бял човек, а не гигантската диря на ватус. И следите водеха към езерото, навлизаха направо по тясната пътечка между гигантските рафии и полюшващата се стена на папируса.
Рудахигва нагази във водата, но изведнъж отскочи назад.
— Питон!
Наумов го видя в последния момент. Питонът се бе увил около жертвата си, която потръпваше с тънките си крачета в последна конвулсия, задушена от мощните намотки на люспестото туловище. Когато антилопата се отпусна безжизнена, огромната змия се размота и изпълзя настрана, изгуби се в гъстака.
Наумов погледна в недоумение. Защо не изяде плячката си? Ако не беше гладна, защо тогава я удуши? Или се уплаши от тяхното идване?
Рудахигва каза:
— Отива да провери. Ако има червени мравки, няма да я изяде. Когато се нахрани, питонът заспива. Тогава не може да бяга. И мравките го огризват. Тъй казва народът на Рудахигва: „Ситият питон е храна на мравките“. Той ще иде, ще види. Ще се върне само ако няма мравки. По-добре гладен. Белият мъж навярно не познава нашите мравки. Могат да се справят със змия, антилопа, та и човек, ако е болен или стар и не може да бяга. Когато те нахлуят в селището на Рудахигва, здравите хора отнасят надалеч болните, за да ги спасят. Страшни мравки! Жилят като оси. Късат месото зрънце по зрънце, както потокът подрива песъчлив бряг. Остават само костите…
Рудахигва нагази във водата. Опрял пръст в спусъка на пушката, Наумов го последва.