— Само да не ни усетят крокодилите! — пошепна той.
Без да се обърне, гигантът отговори:
— Във Вонещата вода няма крокодили, няма хипопотами, няма слонове… Само Типу Тип…
Водата стигна до колената им. Ватусът водеше умело. Разчиташе тъй леко релефа на езерното дъно по плаващите растения, като че ли държеше в ръка най-подробна карта.
Пред краката им се размърдваха със сънливо крякане патици, гъски, чапли, пеликани, лебеди и бързаха да се сврат в най-гъстите обраствания на папируса и тръстиката. Накацалите по листата на водните лилии жаби се гмурваха шумно към дънната тиня.
Облак розови папагалчета прелетяха над езерото, накацаха по дърветата на острова. Чудно беше как тънките клони можеха да удържат такова множество птици, които продължаваха да прелитат.
Рудахигва спря. Вслуша се напрегнато. Някой гази из водата! Човек!
Тогава Наумов съзря сред езерото един полугол бял мъж с дълга черна брада, която се вееше като грива около главата му.
— Типу Тип! — позна го Наумов. — Подире му! Бързо!
Рудахигва неволно обърна гръб към езерото.
— Който види Типу Тип, умира!
Наумов го прекъсна разпалено:
— Глупости! Няма да умреш! Нито ти, нито аз…
— Не! Не! — шепнеше упорито уплашеният гигант. — Всеки умира! Това е магия! Страшна магия! Зъл дух…
Естественикът не го изчака повече, а притича направо към лудия.
— Стой! — извика той решително на френски.
Но, отклонил се от плиткия брод, хлътна в дълбоката вода. Едва успя да запази пушката си от измокряне, докато ватусът, на когото водата едва достигна до пояс, го извлече на плиткото.
Още щом стъпи на здрава почва, Наумов заговори:
— Типу Тип е бял. Неговата магия не действува на бели хора. Няма сила и срещу черните, когато са с бял човек. Не се бой! Води ме!
Лудият бе взел преднина. Без да се обръща, той газеше направо през плитчината, сякаш истински дух се плъзгаше по водата. Вървеше, без да поглежда настрана, с приведени рамене, сякаш не чул вика на преследвача си.
— Стой! — повтори заповедта си Наумов на английски.
Полуголият човек забърза, без да се обърне. Стигна островния бряг и затича нагоре по стръмния му склон. Тогава Наумов гръмна във въздуха.
— Не мърдай! — провикна се той решително, но като видя, че беглецът не спира, отправи втория куршум в него.
Лудият извика, но продължи да бяга със същата лекота.
Рудахигва, както стоеше гърбом към острова, запита:
— Уби ли го бащата на Малката бяла жена?
Естественикът измърмори недоволно:
— Изглежда не можах да улуча.
И вдигна трети път цевта. Но беглецът изчезна зад храстите.
Гигантът поклати глава.
— Рудахигва каза: „Типу Тип е неуязвим.“ Ето, тръбата, що мята мълнии, не можа да му стори нищо.
Естественикът възрази нервно:
— Рудахигва каза и друго: „Който погледне Типу Тип, умира“. А бащата на Малката бяла жена е още жив.
Гигантът го погледна с жал:
— Не се знае докога ще бъде жив…
Наумов го пресече:
— От поглед не се умира, вожде. Няма и аз да умра от поглед. Но да вървим! Да го настигнем! По-скоро!
Ватусът тръгна подире му покорно.
— Да вървим! Рудахигва няма свой живот. Каквото каже белият човек…
Скоро достигнаха брега. Нещастните птици тъкачи още цвърчаха тъжно, накацали по листата на маслената палма над останките на срутеното си гнездо. По разкривените клони на крайбрежните дървета се бяха строили орляк корморани, а в плитчините дремеха пеликани с мушнати под крилата клюнове.
Луната обливаше скалистия склон с безшумни вълни от сребриста дрезгавина. Беше нощ и все пак не като нощ. Странен полумрак, в който Наумов не успя да разчете циферблата на часовника си, а в същото време различаваше най-отчетливо върха на острова и далечните палми. Прозрачна, ярка мрачина.
Двамата достигнаха мястото, където беше застанал лудият, когато Наумов стреля по него. Върху бялата кварцова скала лъснаха няколко тъмни капки. Естественикът се наведе, пипна с пръст.
— Кръв! — рече той. — Е, какво? Духовете имат ли кръв? Възможно ли е да бъдат ранявани?
Рудахигва се наведе. Разгледа съсредоточено кървавите следи. После се изправи.
— Това не е Типу Тип! А човек! Духовете са неуязвими. Нямат кръв.
Внезапно отсреща, иззад високия термитник, подобен на многовръх сталагмит, изскочи някакво особено животно с дълги уши като гигантски заек. Озърна се и само след няколко мига изчезна от поглед, сякаш потъна в земята.