— Рудахигва ще провери. Нека белият мъж пази отгоре.
И заслиза по огъващите се стъпала. Достигна дъното. Стъпи на плочите, взря се в полумрака на разсеяните лунни лъчи. Видя пукнатината в скалата. Опита да проникне вътре. Но удари челото си в някаква неравност и се отдръпна назад.
— Тъмно! — извика Рудахигва. — Нищо не се вижда.
Тогава естественикът извади джобното си фенерче. Натисна копчето, спусна се долу и насочи потока светлина в черния проход, в който се губеха кървавите дири.
А защо някои капки бяха размазани от настъпване, сякаш беглецът се бе спирал, бе се въртял на място, преди да тръгне отново.
Пълчищата агами, гекони, стоноги и скорпиони се разпълзяха уплашени. Един гущер геко се откачи от стената и тупна на пода. После, без да се обърне, търти нагоре да се спасява.
Рудахигва забеляза, че следите свършиха. Даже неопитният следотърсач Наумов видя това. Двамата се сетиха едновременно. Разбраха хитрината. Беглецът бе стигнал дотук и се бе върнал по следата си само за да ги довлече в тоя капан.
— Назад! — извика той. — По-скоро!
Двамата забързаха обратно. Но закъсняха. Видяха само как огромна каменна плоча захлупи отвора на кладенеца. Рудахигва се покатери по лианената стълба, натисна с рамо, подпря с гръб, напъна се. Напразно. Плочата беше тежка, прекалено тежка дори за неговата сила.
Отгоре долетя тържествуващ глас:
— Не се опитвайте! Няма смисъл! Плочата е солидна. Надгробна плоча.
Наумов се обърна слисан.
— Кой сте вие? — запита той. — И защо ни вкарахте в този капан?
Гласът отговори:
— А вие защо ме ранихте?
— Защото отвлякохте дъщеря ми. Малко ли е това? Кажете къде е тя сега. Какво искате от нас?
— Вече нищо не искам — изкиска се гласът. — Защото си свърших задачата. Вие ще умрете тук живи погребани. А Ирен… Сега с нея закусва Церберът… Отсреща, на брега…
Наумов се провикна тревожно:
— Махнете плочата! Ще ви обясня!
След кратко мълчание лудият продължи:
— Ирен също беше тук… Преди да избяга… Отвори ми голяма работа. Но я хванах. Вие няма да избягате. Добре съм ви захлупил. Ще умрете. Всеки, който посегне на златото ми, ще умре…
— По дяволите златото ви! — прекъсна го Наумов. — Искам си дъщерята!
Но гласът, сякаш не чул, добави:
— Никой не може да се бори с мен! Никой! Убедихте ли се и вие? Аз съм дух, непобедим дух! Златото ще бъде мое! Остават още трима. И тях ще победя… Аз съм по-силен от хората и от зверовете… Аз съм демон… Самотният всемогъщ демон…
Не беше трудно за Наумов да разбере, че има работа с луд. Значи в неговите ръце сега се намираше Люба? Къде ли я бе скрил, каква ли участ й беше отредил? И какъв беше този Цербер?
Ами ако е…
Ако е чудовището?
— Отворете! — извика той. — Искам да говоря с вас. Да ви обясня…
— Нямам време! — отвърна високомерно лудият. — Отивам да видя своята Андромеда… Андромеда без Персей…
После се сети нещо:
— Чакайте! Ще ви донеса една играчка! Против скуката! И не се опитвайте да махнете плочата! Аз едва я наместих с лост. Няма да я помръдне и тоя черен Херкулес.
След минута се чу шляпането на босите му крака. През една пукнатина върху отвора на кладенеца се източи някакво дълго тяло, което плесна като гумен маркуч на дъното.
— Ная! — извика Наумов и се спусна да смачка с крак главата й, докато лежеше все още зашеметена от падането. Но ужасната змия се опомни бързо, надигна се, изду заплашително шия.
— Против скуката! — повтори лудият. — Любимката на Клеопатра! А аз отивам при Андромеда… После останалите… Всички… По реда си…
Наумов се отдръпна, а кобрата запълзя след него, все още вяло, все още замаяна от падането. Светлината на фенерчето не я плашеше. Напротив, като че ли я привличаше. Той дигна пушката, ала не посмя да стреля. Сигурен беше, че няма да умери. А да я дразни повече не искаше.
И отстъпи към тъмния проход. Назад, назад! Крачка, две! Змията нагъна подире му двуметровото си тяло, запълзя с вирната глава.
Ненапразно фараоните са я избрали за своя емблема — помисли си Наумов, като гледаше царствената й поза — символ на мощ и непобедимост. Ненапразно са носели на челата си като диадема нейното изображение — уреа. Това е тя, Клеопатрината змия, на която преданието приписва смъртта на величествената отровителка, нарекла себе си Младата Изида…
И ето сега друга тръпнеща глава със същия израз на злоба в очите, със същата смъртоносна острота на зъбите като тия, които бяха сложили края на един неповторим живот и помрачили триумфа на тщеславния Август, посягаше към неговото тяло.