Чудовището отново изрева. Изрева тържествуващо при гледката на двойната плячка, която го очакваше. Гласът му прокънтя като гръмотевица, блъсна Анри в ушите, оглуши го. Мощните челюсти зачаткаха в жестоко предчувствувана наслада. Скръцнаха като ръждясали резета стиснатите зъби.
Откъм отсрещния бряг на езерото изрева друг звяр, изрева със същия глас, със същата свирепа ненаситност. Анри неволно погледна нататък. По водната повърхност се хлъзна някаква черна буца, наедря, приближи, превърна се във втора чудовищна глава, втора двойка огнени зеници, втора зъбата муцуна.
Само за няколко минути новото страшилище прекоси езерото, разперило като седефени крила две отдалечаващи се вълни. Приближи, като фучеше и пръхтеше шумно. Но когато краката му опряха в дъното и изнесоха многотонното тяло над повърхността, движенията му се забавиха, натежаха, спънати от огромната тежест.
То се измъкна тромаво, доближи първия динозавър, който бе обърнал назад глава да го изчака, и изрева. После го захапа за късия врат.
Нима щяха да се сбият? Нима, вчепкани в гигантската си схватка, щяха да забравят злочестите сковани от ужас жертви? Нима?
Първото влечуго също раззина челюсти. Обърна се. Двете озъбени морди се сблъскаха с трясък, захапаха се, вчепкаха зъби в зъби. Малките уродливи предни лапи се оплетоха, закачиха куките си.
Радостна надежда се прокрадна в сърцето на Анри. Кой ли щеше да победи? И как ли щеше да победи. Впрочем това нямаше значение. Важното беше чудовищата да отвлекат към друго вниманието си, да ги забравят. Ето те тръшнаха глави, захапаните зъби изскърцаха зловещо. Как не се изрониха?
Изведнъж Анри разбра. Та те не се биеха, не премерваха сили. Страшните динозаври се галеха като два прегърнати багера. С трясък, с рев, с титанична ласка.
Тинята под плоските им лапища се разкашка, разплиска се в шумни кални гейзери. Исполинските опашки се размятаха върху тинята като търкулнати дънери. Краят на едната опашка спря на, половин метър от лицето му. Ако бе продължил още малко, щеше да му откъсне главата, щеше да я смаже.
А може би нежността щеше да ги заслепи, по-сигурно да отклони вниманието им?
Уви! След кратката прегръдка чудовищата отново се обърнаха към вързаната жертва. Дошлият по-рано мъжки гущер бе повикал за пиршеството другарката си, тъй както петелът предлага на кокошките си намерените зърна.
Анри се сети. Влечугите не забелязват неподвижна плячка. Змията пропълзява безразлично край задрямалата жаба, гущерът не вижда вцепенения от страх бръмбар. Не само влечугите. Дори бозайници — носорози и слонове — често минават безучастно покрай притаения човек, ако вятърът духа срещу него. Тези бяха също така гущери, макар и по-големи, но затова пък по-просто устроени. По-несъвършени.
Той извика:
— Не мърдайте! Стойте неподвижна!
Люба го чу. Обърна се рязко. В очите й светна надежда. Подчини се неволно. Всъщност вече нямаше сила да се бори, нямаше сила дори да извика, нямаше сила да се страхува. В съзнанието й се мярна една съвсем неуместна, нелепа за момента мисъл: Ето го Персей! Идва да освободи Андромеда. Чуден Персей, с очила, оплискан в кал. И опитва да се пребори с два дракона. А кой ще освободи него, кой ще го извади от тресавището? И все пак дързък. Дори така, полуудавен. Само това оставаше, само това се налагаше на съзнанието й — дързост, която вдъхваше вяра, даваше надежда.
И все пак достатъчна ли беше само тя?
Чудовищата се смутиха. При липсата на дразнителя — притихналата девойка, те може би забравиха за какво бяха дошли.
Затова значи когато чуят рева им, ватусите падат по очи неподвижни!
Двата динозавъра се засуетиха. Заозъртаха се с огромните си блеснали очи, завъртяха се намясто с бързината на кулокранове, тромаво и непохватно, като бавно завъртян филм. Внезапно опашката на по-близкия гущер опря до рамената на потъващия човек. Той не се поколеба дълго. Не беше свикнал да се колебае. Удавникът се хваща и за змия. Вкопчи се с две ръце в люспестия връх и се остави на неговата сила. Без да усети някаква трудност, опашката тръгна обратно, Анри помисли, че ще я изпусне. А не биваше. От това зависеше животът му, зависеше и животът на девойката. Струваше му се, че ръцете му се изтръгват от рамената. Цялото му тяло се изопна, сякаш беше привързано към средновековно колело за мъчения. Оставаше едно — или да пусне, или да се скъса на две.