Изведнъж, когато ръцете му вече се изплъзваха, той усети, че стъпалата му се отлепиха от дъното. Това удвои силите му. Още малко, още, още! Измъкна се от лепливия тинест капан, повлече се по корем след размаханата опашка. Когато помисли, че е достигнал здрава почва, нещастникът се пусна. Сега не потъна. Застоя се до колене в тинята.
А драконите, оправил се след първото смайване, отново настъпиха към обречената жертва.
Анри почна да маха с ръце, развика се. Единият го забеляза. Обърна изненадан свирепия си поглед. После прекрачи към него. Тръгна натам и другарката му. Доволен от успеха на простата си хитрина, мъжът продължи да примамва пристъпващите като крачещи екскаватори страшилища. Успяваше, успяваше! Отклоняваше ги от девойката! Щеше да ги превари. Те изглеждаха бавни, невероятно бавни на сушата. Беше преценил качеството на рефлексите им. Свикнал да открива всеки пропуск в привидно съвършените инстинкти на хищниците, за да ги укротява, да им налага волята си, да ги побеждава, той и сега успя да се наложи над тези исполини, макар и да ги срещаше за пръв път. Всеки инстинкт е недовършен етап в еволюцията. Има празнина. Анри като човек щеше да им докаже, че е по-силен от тях, по-силен от мускулите, от бронята, от зъбите им.
Когато прецени, че ги е отвлякъл достатъчно, той изведнъж притича към Люба и сряза с ножа си лианените възли. Но девойката нямаше сила да се помръдне. Стигнала до предела на издръжливостта, тя подви колене, главата й клюмна. Анри я пое и понесе назад, по-далеч от измамените чудовища, които зафучаха в гневно разочарование подире му като локомотиви.
15
Наумов скоро се убеди в безполезността на своите усилия. Нямаше сила да разчисти затрупания проход. Затова се отдръпна назад, седна на каменния под, отпусна се, премалял от умора. И от глад. С напукани от жажда устни.
Рудахигва стоеше над него, стиснал зъби, с израз на отчаяна решителност. Животът за него свърши. Не бе успял да попречи. Малката бяла жена видя жълтия камък. Тъй каза Типу Тип. Бащата на Малката бяла жена също. Погледнаха това, което беше забранено. Затова трябваше да загинат. Ако не ги стигне проклятието на кръвта, Рудахигва трябва да ги убие. Тъй повелява Изворът на мъдростта, тъй повелява законът. А когато умрат те, ще умре и Рудахигва. Рудахигва няма свой живот. Той е сянка. Когато залезе слънцето, изчезва и сянката. Но преди това трябва да намери другите, да им попречи, да не видят жълтия камък. Или да ги унищожи, ако са го видели…
Той щеше да се бори не за живота си, не за живота на приятелите си, а за смърт, за дълг.
Едрото му тяло не достигна дори дотам, където бе проникнал Наумов. В риенето под земята се оказа по-безсилен от стария мъж. Рудахигва не беше тръбозъб.
Той се отдръпна назад и седна до другаря си.
— Бащата на Малката бяла жена трябва да разбере, че не може да излезе оттук.
— Ще видим! — рече Наумов. — Ще помислим! Леко се отчайва Рудахигва.
Ватусът не отговори. Всъщност какво да отговори? Как да му обясни каква буря кипеше под високото му черно чело? Буря от объркани чувства, угризения и съмнения. Как да му обясни, че трябва да го убие? Затова предпочете да мълчи. Нека нещастният бял мъж не се тревожи. И без тава ще умре. По-добре да не знае!
Наумов разгледа тесния проход. Не беше дело на човек. По-вярно — естествена пукнатина сред кварцовата жила, доразкъртена от хора. Някога, кой знае кога, преди милиони години, тук са текли богати, наситени със соли термални води и са утаявали по стените прекрасните кристални образувания. Ето, струпан в привидно безредни друзи от прозрачни призми, блещукаше с плоските си повърхности бистър кварц. До него, враснали в него, натрупани в къси пънчета, искряха турмалиновите кристали. Халкопиритът в най-причудливи тетраедри ослепяваше очите с огледалните си отблясъци, сякаш всеки лъч на фенера запалваше по него стотици жълти крушки.
Нима трябваше да попаднат тук, обречени на смърт, за да зърнат тази красота, това фантастично струпване като приказните богатства в пещерата на Али Баба! Оставаше само да кажат: „Сезам, отвари се!“ Тогава масивната гранитна грамада щеше да се разтвори, да ги освободи от каменния си плен. И тогава Наумов щеше да се спусне пак подир злочестото си дете, да му помогне или да загине с него.
Сред цялото великолепие, през избухващите фойерверки от блясък, при всяко мръдване на фенера се червенееше в неправилни кървави петна самородното злато.