„Почти чисто! — оцени го набързо Наумов. — Затова е тъй тъмно. Примесеното със сребро е светло. И в такава концентрация! Сякаш половината е кварц, а останалата половина — злато! Най-голяма концентрация на самородно злато е намерена около Байкал — на една част злато три части кварц. А тук! И събрано в такива огромни късове! По осемдесет-сто килограма! И то не едно, не две парчета, както са намирани досега… Големите златни късове като диамантите имат собствени имена, аристократични имена, за да не бъдат смесвани със сивата маса на дребното множество. Тези тук бяха по-големи от всички открити досега. По-големи от «Плочата на Холтерман», която е съдържала деветдесет и три килограма злато, от «Желаният непознат» с неговите седемдесет килограма от «Големият триъгълник» в Русия и от стотици, други известни и безименни находки.“:
По кварцовите дните сред кварцовите друзи светлееха малки златни кубчета, сякаш само да усилят блясъка на тайнствения проход, а големите лежаха на пода безформени като смачкани баници от златно тесто. Лежаха изоставени. Какво ли бяха преживели тези, които са ги откъртили, за да се откажат веднага от тях? Рудахигва промълви с болка в гласа:
— Заради тях ли дойде тук бащата, на Малката бяла жена? Пред лицето на смъртта се казва истината.
— Пред смъртта се казва истината! — повтори Наумов — И аз така казвам: Не! Не заради него! Едва сега разбрах, че има жълт камък…
— А: защо тогава белият баща се заглежда в тях? Обича ли го и той като другите бели?
Наумов угаси фенерчето си. Налагаше се вече да го пести.
— Сега белият мъж има една грижа! — въздъхна той. — Къде е дъщеря му? Но и без тази грижа той не е мислил за този камък. Белият мъж принадлежи към хората, които не се кланят на този фетиш.
Изведнъж ватусът се обърна:
— А другите кланят ли му се?
Със своя примитивен език той не бе могъл да разбере преносния смисъл на думите му. Няма що, естественикът трябваше да приеме неговия начин на мислене и неговия израз, ако искаше да се разберат.
— Има и такива бели.
Ватусът рече:
— Рудахигва знае бели, които се кланят на полумесец; знае други, които се кланят на кръст. И едните, и другите забравят фетишите си, когато видят жълтия камък. Значи жълтият камък е по-силен фетиш, по-главен? Така ли?
Притиснат от тази безизкуствена логика, Наумов отговори:
— За някои жълтият камък е главен фетиш, единствена цел. За някои, не за всички. Има много бели — различни; има много фетиши, както казваш ти — също така различни; Има пък някои, бащата на Малката бяла жена е от тях, които не вярват във фетиши. Или по-право, за да се разберем, и те вярват в нещо, но техният фетиш не е дървена фигурка, нито каменна плочка, нито зъб от пантера, нито жълт камък. Фетишът им не е и дух — добър или зъл, — а човекът, живият човек, по-право всички хора. Мислят за хората, обичат хората, вярват в хората.
— Кои хора? — запита Рудахигва. — И черните ли?
— И черните. Всички. Щом са хора.
— А робите?
— Хората, на които фетиш е човекът, отричат робството, всякакво робство. Хората са създадени еднакво, еднакво трябва да живеят. Свободни. Рудахигва разбира ли напълно белия мъж?
— Не напълно. Само нещо. Но и то стига. Щом не иска робство. Досега белите са търсили роби сред черните. Затова черните ги мразят.
В отвора продължаваше да трепти тайнствената светлина. Странна светлина — без сенки, като мигаща флуоресцентна лампа.
Наумов си спомни. Беше чел. Какво всъщност? Да. Тайната на Светещите скали. Някъде в Кашмир, край планинското езеро Далай Лайк. Сборище на орли, затрупано с костите на орлината плячка, които светят с ярко фосфорно сияние. Никой не отива там. Защото Светещите скали са свърталище на злите духове. Който попадне сред тях, умира. И нищо чудно. Донесената от орлите мърша гъмжи от смъртоносни бацили и трупни отрови.
Така е в Кашмир. А тук? Има ли някаква връзка? Някакво подобие.
Също и в Киргизия. И там орлите. И там местните жители отбягват гнездата на брадатия орел. Защото който ги докосне, умира. Учените твърдят, че в останките от храната се запазват бацилите на антракса, от който са боледували изядените от орела животни. Но тук няма орли. А мършата? Наистина тази отвратителна воня, която лъха отвред, е от леш… То значи също трупна отрова… И смъртна зараза…
— А каква е силата на жълтия камък? — запита Рудахигва. — Дървено човече изгонва болести. Болните забиват в него гвоздеи — да го заболи, та да не се отпуска, ами да лекува. Зъб от пантера дава сила. Слонски хобот значи успех на лов. А жълтият камък…