Наумов обмисля дълго отговора си. Впрочем какво бе дало тая власт на златото? Дали само рядкостта му? Но има по-редки метали, които не са играли такава роля: иридий, волфрам. Има други, които го превишават по неактивността си, които реагират по-слабо с химикалите — например платината, която е била изхвърляна като вреден примес в среброто. Има и други, по-лъскави от него — среброто и калаят. А всъщност златото е металът — мечта на белия човек. Векове наред учените на Средновековието — алхимиците, са търсели „философския камък“, за да превръщат оловото в злато. Цветнокожите народи не са го ценели така. Първите златни монети са сечени в Египет, Месопотамия и Индия преди три-четири хиляди години. Златото сега лежи заключено в сейфовете на банките, за да осигурява солидността на валутата. Вече няма златни монети. Извадени са от обръщение, защото се изтъркват лесно. В света ежегодно се произвеждат хиляда и петстотин тона злато, от тях четиристотин тона само в едно-единствено находище, Витватерсранд в Южноафриканския съюз…
Рудахигва повтори въпроса си:
— Каква е властта на жълтия камък? Може би дава сила на белите да ловят роби?
Наумов намери отговора.
— Наистина. Рудахигва позна. Жълтият камък дава власт на този, който го притежава, да има роби. Повече жълт камък — повече роби. Не само черни. И бели роби, не по-добре от червеите. А робите работят, за да хранят господаря си, да го обличат, да задоволяват всяка негова прищявка, да умират, за да го пазят. Белите наричат жълтия камък „благороден метал“. А няма друг метал, който да е възбуждал по-неблагородни мисли. Няма друг метал, за който да са извършени повече подлости, престъпления, войни. В алчността си за повече роби тези, които го имат, стават негови роби.
— Рудахигва разбира — кимна с глава ватусът. — Изворът на мъдростта е прав. Ватусите трябва да пазят Огнената пещера. Никой бял не бива да отнесе ни зрънце жълт камък, за да не добие власт да лови роби.
Наумов го погледна смутен. Трудно щеше да му обясни цялата сложност на капиталистическите отношения.
— Аз казах — добави той. — Не всички бели се кланят на жълтия камък. Малката бяла жена и баща й не му се кланят. Те го смятат метал като всички други, метал, от който могат да се правят съдове и украшения, златни зъби, лекарства и други полезни неща…
В този миг тесният проход закънтя от някакъв гръмотевичен рев, усилен, обезобразен от многогласното ехо. Двамата впериха погледи към края на тунела, чийто отвор сияеше като телевизионен екран. И както на телевизионен екран сред синкавия мигащ блясък се надигна едно огромно туловище. Мъжкият динозавър пристъпи непохватно, с тежко поклащане, вдигнал със зъби един хипопотам, както котка носи мишка.
Биологът го определи бързо. Цератозавър — гигантски рогат гущер. И все пак не точно цератозавър. Краката му не са крака на цератозавър. Между пръстите му е опъната плавателна ципа. Тя го поддържа да не затъва в тинята, тя му помага при плуването. В милионите години на еволюцията той е останал почти непроменен. Затова може би гигантските влечуги на мезозоя са изчезнали, защото са изгубили способността си повече да се приспособяват към новите условия. И все пак се е променил. Типичният сухоземен хищник с гигантски кокоши крака се е превърнал във воден обитател с патешки стъпала. И опашката. Неговата опашка сега е сплесната отстрани като на крокодила все във връзка с плуването. Нравът си само не е променил. Останал е същият безпощаден хищник…
Върху екрана на природния телевизор се появи женският динозавър, после двамата се заловиха да разкъсват богатата си плячка. Какво ли представляваше един хипопотам за двата чудовищни търбуха? А костите пръснаха в безредие наоколо.
Наумов се сети. Ето от какво свети пещерата. От костите, които фосфоресцират, както Светещите скали в Кашмир. Може би и проклятието е същото — натрупаните милиарди микроби, заредени с ужасна смърт. Изглежда легендата не лъже. Смъртта наистина дебне сред приказната красота, сред баснословното богатство на Огнената пещера. Коварна, безпощадна…
Рудахигва лежеше по очи, несмеещ да погледне пируващите чудовища, потръпващ при всяко скръцване на могъщите зъби, които оглозгваха плячката. Не можеше да преодолее внушавания му цял живот ужас. Самолетните му мълвяха:
— Типу Тип!
Когато погълнаха последната хапка месо, двете страшилища се поборичкаха в своята невероятна груба, нежност, като два сблъскани танка, после се отпуснаха за сън с опрени гърбове. При техния вид Наумов неволно се замисли. За него тиранозаврите значеха само едно, олицетворяваха едно — сляпата злоба, ненаситната алчност и свирепост, олицетворяваха разрушителното начало на света. Сега видя другото им лице, другото лице въобще на живота, като двуликия Янус — свирепата злост и нежността, събрани в едно; разрушението и създаването като неделими съставки на битието.