Те бяха две самотни чудовища, оградени от чужденци. Могъщи, непобедими, но самотни. Всеки от тях нямаше нищо друго, освен другаря си. Само един другар: и останалото — плячка, което значи нищо, пустош. Все едно празен свят. Поне врагове. А тук и без врагове. Бродовете запълват света, създават нагон за живот, извикват сили за борба. Силата създава самоувереност, отпуснатост, в крайна сметка — слабост. Парадоксално, нали? Силата — създател на слабост! И чудно, вместо ужас, погнуса, омраза — той изпита неволно съжаление. Те бяха сами, тъй отчайващо сами сред един нов, чужд свят. Силни, наглед непобедими, и все пак прогонени, изместени от по-пригодените за новите условия, натикани в най-затънтените кътчета на земята като заточеници, осъдени да изживеят сред блатата последните си дни…
А някога, преди шестдесет-седемдесет милиона години, те са били господари, истински властелини на сушата. Тиради. Не са се криели из мочурляците. Тогава, когато в океана са господствували огромните делфиноподобни ихтиозаври, двуметровите костенурки, дългошиестите плезиозаври, чудовищните крокодилоподобни мозозаври, огромните акули с челюсти, способни да налапат цял автомобил. Тогава, когато безспорни властелини на въздуха са били летящите гущери птеродактилите, когато чудовищният птеронодон, разперил осемметровите си кожести крила, се е носел без кацване над разпенените вълни. Птеронодонът, може би най-добрият летец на всички времена, недостигнат от никоя птица, от никое насекомо. На скалите навярно е кацал само да снесе яйцата си и отново да се подеме във въздуха…
Наумов поклати глава в безмълвен разговор със себе си. Щом като досега е оцелял потомък на цератозаврите, какво, тогава пречи да приемем и другата легенда, че все тук, в девствените дебри на Конго, още съществува последният потомък на птеродактилите — летящият крокодил конгамато, „призракът на смъртта“ от блатата Джиунду. Призракът на смъртта — един поглед към когото значи смърт.
Все тогава, преди тези шестдесет-осемдесет милиона години, в някои, дървесни гущери люспите се превърнали в пера, за да дадат начало на археоптерикса — зъбатата гущероптица, прабабата на днешните птици.
Старият естественик се пренесе назад през десетките милиони години, може би задряма, може би всъщност засънува картината на онова невероятно далечно минало, невидяно от никое човешко око, а само нарисувано от изследователския гений и въображението на учените. Беше не мисъл, не представа. Беше повече сън, някакъв преход към съня, тежък унес…
Наоколо, на същото място, се ширят чудновати гори. Саговите дървета издигат като двадесетметрови колони дебелите си стъбла, увенчани с палмовидни корони. Край пръснати най-причудливи бенетитови растения: високата вилиамсония наред с ниската, прилична на огромен алабаш цикадеоидея, по чиято гулия са нацъфтели безброй красиви цветове. Извишават тъмните си корони мезозойските араукарпи, гигантски секвои и кипариси, под които са избуяли папрати, безброй папрати: джуджета и великани. А ето и първите покритосеменни растения: широколистни фикуси, пъстростволи чинари, лаврови храсти с кожести листа, едроцветни магнолии, безсенчести евкалипти. По някакво още необяснено съвпадение покритосеменните растения се явяват тогава, когато започва залезът на влечугите. Но тези растения са още малки, редки, мяркат се тук-там, тъй страхливо, както се появяват изрядко дребните предтечи на бозайните животни. И никакви треви. Природата още не ги е изобретила. Тяхното място се заема от плътния килим на мъховете, плауните и хвощовете.
Между мощните араукарии се задава тиранозавър рекс — гущер тиранин цар, — може би далечен прадядо или прачичо на дремещите в златната пещера дракони. Той прилича на тях по външност, прилича им и по хищния блясък на очите. Като чудовищен жив триножник той се задава, подскача тромаво върху мощните си птичи лапи и дебелата кенгурувска опашка. Оглежда се. После — нов скок. Като кенгуру. И все пак не като кенгуру. По-тромаво, по-непохватно. Трудно се скача, когато тялото тежи десетина тона. Но не му е и нужно по-бързо. Плячката е още по-тромава. Ето отсреща, между гъстата колонада на дърветата, той зърва друг двуног гигант, игуанодон, подпрян о якия ствол на едно дърво, който лапа цели купи от веера на листата му. Тиранозавърът изревава бойния си вик. Тревопасното чудовище се сепва. Обръща се бавно. Престава да дъвче. От устата му виси цял наръч шума. В очите му блести страхът. То изглежда тъй беззащитно срещу озъбената пещера на хищната уста. Но тиранозавърът не смее да връхлети, гледа да го заобиколи, да нападне отзад. Игуанодонът също така инстинктивно знае откъде да се пази. Извъртва се и той, фучи гневно, удря опашка. Изведнъж хищникът се хвърля напред. Но не умерва. Жертвата успява да се обърне, да посрещне нападението. Замахва с предните си къси крака като боксьор и от врата на хищника бликва алена струйка. Тиранозавърът отстъпва. Не е чак толкова гладен. Не му се рискува напразно, не иска да опита повторно остриетата на игуанодоновите палци, превърнати от природата в остри костени ками.