По-нататък сред избуялите папрати се мярва друг гигантски гръб. Също жертва. Също тревопасен гущер. Но тогавашните тревопасни съвсем не са кротки беззащитни жертви. По нрав те са по-свирепи от див бивол, от носорог. Из гъсталака се измъква трицератопс, трирогият гущер, някакъв уродлив хибрид: опашка на гущер, туловище на хипопотам, рога на див бик, човка на папагал. Над очите му два еднометрови рога, трети рог над клюна му, а шията му защитена с чудновата костена яка, от която се подават остри шипове като гердана на куче вълкодав. Хищникът опитва да го заобиколи, да нападне незащитеното туловище. Но и жертвата знае слабото си място. Завъртва се на място, както вагон върху въртяща се платформа, друго не знае — само това, пресреща с шиповете си всяка атака. На тиранозавъра омръзва тази безкрайна въртележка, обръща се и продължава надолу към блатата.
Тогава съзира другата плячка. Сред храсталаците се придвижва някакво изгърбено туловище, набодено с два реда костени плочи. И с две опашки — една отпред, друга отзад. А без глава. Или пък глава е опашката, върху която стърчат четирите заплашителни рога. Не. Не е там. Защото пасе другата опашка. На нея се виждат двете малки очички.
Подучен от всемогъщия инстинкт, натрупал унаследения опит на хиляди поколения, този път тиранозавърът се хвърля срещу смешно малката главица. Но стегозавърът извъртва към него рогатата си опашка, размахва я като чудовищен боздуган, засъсква яростно. Хищникът не подценява силата на тази опашка. Отстъпва. Друг път ще го издебне. Друг път, когато огладнее повече, когато заслужава риска. Мозъкът на стегозавъра, този жив танк, е по-малък от мозъка на едно котенце. Недостатъчен да управлява такова масивно тяло. Затова има още един мозък, надебеление на гръбнака, при таза, по-голям, заден мозък. Но и с двата мозъка, горкият, трудно се оправя в живота.
Наоколо пробягват безброй влечуги, малки и големи, хищни и тревопасни, едни от други по-чудновати. Тук-там се мяркат прадедите на бозайниците, малки, пъргави като мишки. Те знаят само едно — да бягат. Де могат да се мерят с господарите на земята — гущерите, де могат да се надяват някога те да я завладеят?
Скрибуцат щурци, такива, каквито ще бъдат и след милиони години; бръмчат пчели и едри водни кончета — все същите, непроменени, застинали в своята еволюция. Сред блатата се излежават диплодоки и бронтозаври, тридесетметрови грамади, които цял ден предъвкват водната растителност, неуязвими за страхотните сухоземни хищници в своята масивност недосегаеми във водните си крепости.
Тъй броди тиранозавърът, кръстосва с тромавите си скокове древната гора, дебне. Цял ден. Накрай прегладнява. Тогава забравя предпазливостта. Връхлита срещу първия срещнат стегозавър, понася болките от костните саби на бясната опашка и побеждава. Успява да докопа беззащитната му глава й я смазва в чудовищното менгеме на еднометровите си челюсти. Забравя своите рани. Отдава се на пиршеството — такова кърваво пиршество, каквото само един тиранозавър може да си устрои.
Тъй ден след ден! Тъй век след век! Хилядолетия след хилядолетия! Милион години след милион години! Едни тиранозаври умират, други се раждат. Едни трицератопси умират, други се раждат. Едни стегозаври умират, други се раждат. Климатът се засушава. Покритосеменните растения бавно изместват голосеменните, привичната храна на тревопасните гущери. Бозайниците наедряват. Сред тях се явяват силни хищници, бързи и съобразителни. Неусетно тревопасните динозаври почват да изчезват, най-напред стегозаврите. Защо ли? Изглежда трудно се живее с два мозъка. После и другите. Настъпват тежки дни за хищните гущери. Бозайниците стават все по-бързоподвижни, все по-хитри. Тромавите чудовища вече не смогват да си набавят храна. А природата не познава снизхождение. Който не е кадърен да се пригоди към новите условия, нека да загива, да отстъпва мястото си на по-годните. И плътоядните динозаври отстъпват, опразват световната арена.