Само някои, единици сред някогашното гъмжило облагодетелствувани от неочаквана прищявка на природата белязани със знака на случайна благосклонна мутация, намират спасителния път. На сушата вече няма място за такива тромави великани. Но водата остава. В нея и най-тежкото тяло запазва пъргавината си. Те навлизат в езерата, между пръстите им се опъва плавателна ципа, опашката им се сплесква. Тук вече е друго. Едрият хищник може да настигне и малката пъргава плячка. И потомците на някогашните земни хищници надживяват всичките си съвременници динозаври. Те дебнат като крокодили от дъното, нападат всяко по-едро животно, което се осмели да навлезе във водата: крокодил, слон, хипопотам, носорог. Опустошават всеки воден басейн, в който се заселят, навяват, ужас. Хората създават легенди за тях, легендите за страшните дракони…
Но въпреки всичко времето им отдавна е отминало. Въпреки всичко. Те опитват все още да се преборят с живота, вкопчани, със зъби и с нокти, в него, но борбата им е безнадеждна. Присъдата на природата, произнесена върху тях преди шестдесет милиона години, остава неотменена. Те са обречени. И си отиват. Блатата и езерата намаляват. Хората настъпват. Последните потомци на някогашните властелини се отдръпват все по-назад, във все по-пусти места, по-далеч от новия господар — дребосък на земята. Кой знае, може би наистина последните умиращи динозаври са загинали от ръцете на легендарните драконоборци, останали безсмъртни в паметта на човечеството: Персей, спасителят на Андромеда; Зигфрид, победителят на Нибелунгите; Язон с аргонавтите, който с помощта на Медея открадва златното руно…
А тези два великана, които пръхтяха в златната си бърлога, изглежда бяха последните от последните. Може би нямаше други. Само те. Единствени в целия свят. Последна брънка на скъсаната верига. Верига, проточена през хилядолетията, назад-назад в мъглата на геологичните епохи. Огромна верига, която изтънява неусетно, изтънява, превръща се във верижка, в конец, който всеки миг заплашва да се скъса. Безвъзвратно.
Трябваше да се направи нещо. Да се запази тази брънка. Науката да вземе под своя защита обречените. Да запази тези живи изкопаеми, вдъхващи трепет и в същото време — съжаление. Трепет пред ненаситната им свирепост, жал пред жестоката участ, която тегне над рода им……
Залез. Всеки залез навява тъга, дори залезът на първобитното, на дивата мощ, дори той, защото е залез. Макар да си го чакал, макар да знаеш, че иде ново, по-радостно утро… Защото всяко утро ще има залез…
Наумов се надигна.
— Хайде пак! Да разчистим прохода!
И без да дочака отговор от другаря си, пропълзя напред.
— Там е проклятието! — обади се ватусът.
Наумов не се върна. Не беше свикнал да се връща, да отстъпва въобще. Още повече сега. Отнасяше се за живота му, за живота на дъщеря му. Лудият може да го е излъгал, може да е халюцинирал. Той говореше за своите цербери. Загатваше, че Люба е станала тяхна жертва. Но те лежаха тук, почиваха, наситени с хипопотама. Сухоземни хищници по произход, те не можеха да се хранят във водата. Трябваше да излязат на брега, трябваше да довлекат плячката в скъпоценната си бърлога. И те бяха донесли не Люба, а хипопотама. Значи Люба беше жива, нуждаеше се от помощ. Кой друг можеше да й помогне, ако не баща й? Кой?
Пещерата криеше заплаха, просмукана от смърт. Но предупреден за опасността, той щеше да я премине. Вътре нямаше да се докосне с ръка до нищо. Щеше да си сложи превръзка на устата и носа против зараза от въздуха. Когато излезеше, щеше да захвърли дрехите си, да се измие със сапун, щеше да вземе максимална доза антибиотици. С такива мерки хората се борят с най-опасни зарази в лабораториите. Нима нямаше да се предпази и той? Но дори да не успееше, дори да загинеше… Преди това щеше да изпълни дълга си…
Изведнъж скалата забуча. Бученето се усили като гръмотевична буря. Или не — като втурнал се поток вода, който помита всичко по своя път. Няколко фелдшпатови кристала се изрониха от ниския таван.
Рудахигва извика:
— Земята се сърди!
Наумов прецени. Наистина земетресение.
Бученето заглъхна скоро. Двата динозавъра се надигнаха и запълзяха към изхода на пещерата. Предчувствуваха с животинския си усет наближаващото бедствие. Най-първо единият, после другият изчезна от флуоресциращия екран на каменния отвор.