— Назад! — извика Рудахигва. — Към кладенеца!
Преди да тръгнат, земята отново забуча. Бученето се усили, превърна се в грохот, в оглушителен гръм. Сякаш се срина целият тунел.
Но не. Само се бяха посипали най-крехките друзи. Няколко нови каменни къса бяха препречили прохода.
Не би било тъй опасно, ако беше само то…
Пръв го усети ватусът. Но преди той да каже, Наумов подуши мириса на горена сяра. Откъм пещерата нахлуха жълти пари, затъркаляха се из тесния тунел като рехави кълбета. Естественикът се закашля. Задави се. Неволно отстъпи назад, крачка след крачка, гонен от диханието на новия сулфатар. Последва го и гигантът. Парите, като по-тежки, изостанаха зад тях, в тунела. Но скоро ги последваха, надигнаха се, заляха краката им, попълзяха нагоре, обгърнаха ги в своите задушливи обятия.
Ватусът реши. Покатери се на стълбата.
— Рудахигва ще опита пак.
Той достигна края на кладенеца. Долу Наумов продължаваше да кашля, опрял гръб в каменната стена, вдигнал глава в напразен опит да се освободи от изригващите газове.
За пръв път черният гигант се поколеба. Никога досега. Досега винаги Изворът на мъдростта беше прав. Всяка негова дума — закон. Без колебание. Чужденците са врагове. Те правят ватусите роби. Всеки враг трябва да умре. Ясно, безсъмнено, закон… А сега? Трябваше ли да умре и този бял, който също мрази робството? Дали законът на ватусите не е остарял? Дали белите дяволи наистина са се променили? Има ли добри бели дяволи като ловеца на пеперуди?
А дали бащата на Малката бяла жена не е зъл дух, който мами бедния Рудахигва, иска да го направи предател?
Кое е вярното?
Ватусът отново опря гръб в масивната плоча, заби крака и ръце в издатините на зидарията, напрегна мускули. Още! Още! Последно усилие! Отровните пари стискаха гърлото му. Плочата сякаш се поотлепи от отвора. Но той не издържа. Кракът му се откачи и увисна. Рудахигва едва се задържа на ръце да не политне надолу. При все това не се отчая. Издигна се пак, нагласи здраво пръстите си изпъна отново гръб. Още малко! Още едно усилие! Ако не успее сега, въобще няма да успее. Не би могъл да даде друго подобно усилие. И ето плочата поолекна, отцепи се от отвора. А сега? Той опита да премести крака си на по-горната междина в каменната зидария, но и тоя път изгуби опора и плочата хлопна на старото си място.
Наумов се сети.
— Не нагоре! Настрана! Настрана!
Рудахигва разбра. Вкопчи се повторно в стената напъна с гръб. И плочата пак се понадигна. Той се измести встрани. Плочата се хлъзна с него. Още малко, сега рече по-леко. Отворът нарасна. Толкова трябваше. Нямаше нужда от повече.
Ватусът провря широките си плещи, подигна сви на ръце, измъкна се горе. Задиша дълбоко. Главата му се маеше от отровните изпарения. Олюля се.
Тогава чу далечния, приглушен от високите зидове ритъм на тамтамите. Заслуша се, засрича чудния им език. Тамтамите ехтяха равно, монотонно, с неотслабваща настойчивост, изискваха, повеляваха:
— Който види жълтия камък, трябва да умре! Рудахигва да изпълни закона!
И отново. И отново:
— Който види жълтия камък, трябва да умре! Трябва да умре!
Рудахигва усети задушаващия спазъм на отчаянието. Не. Нямаше изход. Законът беше закон. Не определяше за кого се отнася — за добри или за лоши, за приятели или за врагове. Говореше общо — за всеки, който е видял това, което не трябва да се види. Рудахигва беше честен воин, пръв воин в племето. Воинът не мисли, само изпълнява. А Изворът на мъдростта е бил прав винаги. Той познава белите. Заповедта трябва да се изпълни… Трябва… И всичко да свърши. А племето ще загуби още един храбър воин… Но трябва…
Той изпъшка. Сякаш нещо се скъса в него. Наведе, се. По лианената стълба се изкачваше с последни сили да се измъкне от задушливия облак, задавен от кашлицата, Наумов. С последни сили бързаше нагоре, към тесния отвор, през който прозираше къс от избледняващото пред изгрева небе, бързаше към спасението, към свободата.
Рудахигва хвана каменната плоча и с Рудахигва хвана каменната плоча и с отчаяна решителност я върна на старото място. Закри изхода, закри пътя към живота на другаря си.
Отдолу се чу заглъхналият глас на изненадания естественик:
— Полудя ли? Какво правиш?
Ватусът, стъпил върху каменния похлупак, отговори сурово: