Выбрать главу

— Бащата на Малката бяла жена видя това, което не трябваше да види. Затова ще умре. Рудахигва иска белият мъж да живее, но законът е по-силен от Рудахигва. Ще умре и Малката бяла жена, всички… След тях ще умре и Рудахигва. Защото е виновен. Не запази белия човек и дъщеря му. Защото няма право да живее, когато те умрат… Такъв е законът…

Наумов, задъхан, изкрещя отдолу:

— Не прави глупости! Отвори! Законът на Рудахигва е стар закон, от времето, когато тук идваха лошите бели. Тогава беше прав закон. Но сега белите са други, за тях някогашният закон не е верен. В Конго сега черните хора създават нови закони. И тези закони казват: белите и черните са хора, приятели, братя…

Ватусът отвърна глухо, но решително:

— Рудахигва не разсъждава… Рудахигва е воин…

Обърна се и с отпусната глава тръгна през развалините. От очите му потекоха две мокри вадички. Суровият воин плачеше. За пръв път в живота. Но нямаше право да отстъпи.

Тамтамът биеше упорито, без прекъсване, набиваше в съзнанието му неотменимата заповед:

— Който е видял жълтия камък, трябва да умре…

16

Последните звезди бързо помръкват. Тъмносиньото сукно на тропическото небе извехтява, избелява. Бистрият поток на зората отмива мастилото на нощта. Извиква птица носорог, обаждат се франколини, на дърветата загукват гълъби, из храстите закъткват токачки. Чаплите още стоят с глави под крилата, нагазили в плиткото. Черни земеродки прелитат още неразсънени. Ниско-ниско, над самата вода се хлъзгат лястовички. Кормораните още не се решават да навлязат във водата. Но пеликаните вече са почнали риболова. Ето един кацва до брега, като пляска шумно с крила. В торбата под клюна му се блъска безшумно риба. Червени змиешийки плуват — сякаш подводници с подадени над повърхността като перископи глави. Над езерото се стелят разкъсани мъгли, разпълзяват се по бреговете, полазват по стъблата, омотават се в дървесните корони, заплитат се из лианите. Задава се стадо антилопи. Но главите им не се виждат, омотани в мъглата.

Слънцето отскача над кръгозора като подпалена топка. Лъчите му лизват върха на острова и той грейва като нажежено желязо. След малко пламват и върхарите на дърветата. Пожарът се разпалва все повече и повече. Пламва цялото езеро, сякаш не вода и димящи пари, а запален великански спиртник, облизван от огнените езичета на горящия спирт, между които ту тук, ту там се мярват израсли тръстикови китки, стройни палми, крачещи фламинго, пеликани, жерави, чапли. Чудно как не ги опърлят пламъците. По небето се разлетяват лениво розови облачета с позлатени краища като литнали ята фламинго. Спали под водата, цветовете на водните лилии един след друг се подават над повърхността и разперват едрите си венчелистчета. Росните капки по листата, по мъховете, по опънатите паяжини просветват с диамантени искри. В разветите мъгливи воали блясват мимолетни дъгички и угасват.

Отдалеч се чува шумна глъчка, лай и вик. Задава се стадо павиани. Най-отпред зъл самец с дълга грива и яки зъби като леопард. Той преобръща камъните, кърти пътем кората на дърветата, търси личинки и червеи. Пипне ли скорпион, откъсва му жилото, после налапва обезвредената плячка.

Стадото стига водата. Стражите се качват на дърветата. Това е водопой, не е шега работа. Най-опасното място. Всяко пиене на вода е среща със смъртта. Край всеки водопой дебнат хищниците.

Маймунският вожд се напива пръв. Ясно, няма опасност. Тогава всички се нахвърлят на водата, прежаднели в душната нощ. Но някой от караулите извиква. Ревват всички стражи. Маймуните се озовават мълниеносно по дърветата. Вой и крясък. Такъв крясък, на какъвто са способни само маймуни…

Люба се сепна. Отвори очи. След страшното снощно преживяване тя бе изгубила всякаква сила. Бе спала цяла нощ. Всъщност това надали можеше да се нарече сън. То беше повече мъка, продължение на изживения ужас, един целонощен кошмар, прекъсван от трескави стряскания и продължаван начаса, натрапен от смазаното, жадуващо отдих тяло.

Девойката се огледа. Впрочем къде се намираше? Кой беше тоя млад мъж с очилата? Къде го бе видяла? Къде, кога? Тя трепна. Споменът изпълни съзнанието й… Драконът… Андромеда… И Персей… Персей… С очила, сух, по-скоро дребен, с приведени плещи. Не можеше да повярва, че е същият човек, който отвлече драконите и я спаси с риск за живота си. Възможно ли беше — той, този скромен, почти свит младеж?

Тя излезе от палатката.

— Баща ми! Къде е баща ми?