Анри Льоблан и Жозеф Симон довършваха приготовленията си. Простият сал вече беше готов. Оставаше да натоварят кирките и нарочните чували за златото, нагласени от Зигфрид Ерлих. Притъмняла в блясъка на настъпилия ден, зинала като мрачна паст сред сивия масив на гранитната стена, която се оглеждаше уверено в езерната повърхност, Огнената пещера ги мамеше, притегляше ги с непреодолимата мощ на очакваното богатство.
Анри отдели поглед от острова с мъка. И пак стоеше като хипнотизиран. А може би наистина беше хипнотизиран. Огнената пещера тиранизираше цялото му съзнание. Алчността го бе сграбчила в лепливите си пипала, беше изсмукала от душата му всяко друго чувство, впръскала в очите му граблив блясък. Там лежеше златото му. Идваше решителният миг. Още малко и щеше да отмъсти. Щеше да вземе това, което замисляха да му ограбят.
Затова не можа да се върне веднага сред действителността, да се отдели от примамливото видение, от златния му ореол.
Люба повтори въпроса си, обърната този път към мулата:
— Де е баща ми?
Жозеф отвърна:
— Отиде с ватуса. Навярно на острова. Снощи.
— И не се е върнал още?
Жозеф отговори утешително:
— Е! Ще се върне. Закъснели са. Затова не са посмели да прегазят по тъмно езерото.
Девойката поклати глава.
— Не! Не е така! Цяла нощ да се губи и да не се върне, да не се обади… Отивам да го търся!
Анри се обърна. Привидно твърд, в гласа му прозвуча някаква нотка на виновност:
— Мадемоазел Наумова, почакайте ни малко тук! След час ще се върнем. Надявам се баща ви да се прибере дотогава. Ако го няма, ще го подирим всички…
— А вие накъде?
Той не отговори направо.
— Имаме малко работа.
— Къде? На острова ли?
— Там — отвърна уклончиво Анри.
— Тогава елате с мен! Ще ви преведа през брода.
Белгиецът поклати глава упорито.
— Пещерата не може да се достигне оттам. Само откъм езерото.
Люба се изчерви от гняв.
— А не може ли работата ви да изчака спасяването на един човек? Един човек в беда!
Анри се сопна:
— Не съм уверен дали е в беда. Освен това всеки сам за себе си преценява коя работа е по-важна. Казах ви — почакайте! Само час! После ще го търсим.
Люба се надигна. Запаса револвера.
— Извинете! Смятах, че се намирам сред хора. Мамила съм се. Имам достатъчно сили да го потърся сама. Сбогом!
И тръгна по същия път, по който снощи бе минал Наумов.
Льоблан погледна след нея раздвоен, но скоро махна с ръка. Ще се върне. Ще се уплаши и ще се върне. Не беше виждал бяла жена, която да се реши да навлезе сама в джунглата.
А пещерата отсреща го притегляше с магнита на скритите си съкровища. Той трябваше да я достигне час по-скоро, да отмъсти, да грабне това, което е негово, и да си ходи. Не беше тръгнал да спасява, когото и да е…
На пътя към съкровището можеше да се изпречи някое от чудовищата. Трябваше да предвиди такава среща. Трябваше да се подготви за всяка случайност.
Анри прегледа една тежкокалибрена пушка, зареди я с взривни патрони, спусна затвора.
Внезапно близък изстрел процепи настъпилата тишина, разбуди притихналата глъчка на папагалите и павианите. Водните птици се разлетяха уплашени в шумни много цветни облаци. С тежката пушка в ръка Анри се спусна по посока на гърмежа. Прескочи една кална вада, заобиколи една гигантска китка от нагъсто израсли палми и спря.
Насреща се премяташе едно чудно кълбо, в което се мярваше ту човешки крак, ту змийска глава, ту люспеста опашка. Девойката бе попаднала в жилавата прегръдка на огромен йероглифен питон. В ръцете й още димеше пистолетът, с който бе стреляла, ала не бе улучила. Змийската глава я бе захапала за рамото. Люба не можеше да стреля втори път. Мощната пружина на люспестото туловище бе притиснало ръцете й към тялото, бе ги обезсилило. Но тя мълчеше, бореше се, опитваше да измъкне оръжието си, да го опре отново във врага.
Анри прецени. Нямаше надежда тя да се освободи сама. Нямаше никакъв опит. Веднъж хванал, питонът не пуска. Стиска, души докрай. Щом се е осмелил да нападне човек, значи е огладнял много, ослепял е от глад.
Ловецът въобще не опита да си послужи с пушката. Не би улучил змията, без да засегне девойката. Патроните бяха дум-дум. Пръскаха се в тялото, поразяваха всичко наоколо. Оставаше му друго. И ето очите му се насочиха назад, към опашката на дългото влечуго. Докато тя се мята свободно, все още има надежда. Опасно е, когато успее да се залови за някое дърво, когато се увие в него, когато добие опора за своята сила. В следния миг мощните намотки ще стиснат жертвата, ще изтласкат въздуха от дробовете й, ще премажат вътрешностите, ще я удушат. И чудно, ще я убият, без да счупят, дори без да спукат нито една кост, която после би наранила стомаха и червата на змията. Такава странна дарба, такъв прецизен, съвършен убиец. Ненапразно негрите считат питона за божество, бог на войната и търговията. Войната — кърваво ограбване, търговията — безкръвно. Пазят го в специални хижи храмове, където за него се грижат девойки — годениците на змията.