Върху стъблото на отсрещната дървовидна папрат се бе спрял гущер агама. Истински красавец. Жива скъпоценност. С червена глава, жълта гуша, син гръб, разделен на две с тънка бяла ивица, и червена опашка, той поклащаше глава, сякаш им кимаше приветливо за добре дошли.
— А това е жако — каза Наумов, сочейки с пръст един едър сив папагал с червена опашка.
Люба се усмихна:
— Познах го. Гениалният зубрач. Папагалът с феноменалната памет. Не папагал, а същински оратор.
Естественикът продължи мисълта й:
— В древния Рим говорещите папагали стрували по-скъпо от робите. За образованието на хората не се полагали толкова грижи, колкото за папагалите. Имало специални училища, в които приучвали тези пъстри зубрачи да говорят. И то се знае, първата дума, която трябвало научат, е била: „Цезар!“ Всеки папагал трябвало да слави своя император: „Цезар! Цезар! Цезар!“ А най-скъпото ястие, което се предлагало на патрицианските пиршества, естествено, било глави на папагали… Люба откъсна с мъка поглед от очарователната гледка, за да се спусне по тясната пътечка подир ранената окапи. Баща й я последва. И изведнъж се озоваха в някаква мрачна изба, влажна и студена. Безжизнена и заплашителна. Само голи стволове, гигантски дънери и замайваща плетеница от безлистни лиани. Животът изведнъж се бе вдигнал горе, високо, в листния покрив. Зад гъстата дървена драперия не се виждаше нищо. Нищо — дори на пет крачки напред. И зад тая безжизнена непрозрачност сякаш дебнеха страшни, неподозирани заплахи. Сред тънката настилка от гниещи листа на земята се подаваха гуглите на безброй гъби. Хиляди други гъби висяха по гигантските стъбла и по преплетените лиани, нависнали в невероятни стрехи, корнизи и къдрави буци.
Наумов пошепна:
— Гъбна пустиня! Тъй нарекъл тази страна Стенли, когато я прекосил за пръв път.
В плътната сянка на джунглата не можеха да виреят никакви растения. Долу беше царството на гнилостта и разложението. Животът бягаше нагоре, към светлината, опрян върху оголените стъбла. Кои бяха живи, кои мъртви, пронизани от убийствените нишки на прахановите гъби и от безкрайните ходове на дървесните термити, чиито кълбести гнезда висяха тук-там по клоните.
И задавящ дъх на мухъл.
Манзилала се втурна към близкия храст с пистолет в ръка. Мярна му се някаква сянка. Отмести бързо завесата на лианите. Нищо. И все пак. Той беше градски жител. Но въпреки това забеляза. На това място преди миг беше стоял някой. Стъпканият мъх се изправяше бавно.
— Връщайте се! — извика пилотът тревожно.
В този миг Люба отскочи назад с вик на уплаха. Насреща й се изправи една змийска глава, засъска заплашително, замята се яростно.
„Отровна!“ — помисли си Люба, като видя шарките й, и бавно отстъпи. Но змията продължи да я догонва, като не спираше да фучи настървено. Девойката замахна с кинокамерата. Това раздразни още повече влечугото.
— Не бой се! — извика Наумов. — Не е отровна. Даже няма зъби.
Все още не повярвала, Люба запита:
— А окраската? А съскането?
— Подражава на отровните. Така се спасява горката. Иначе е напълно безвредна.
Щом ги пропъди, успокоена, змията отпусна глава на земята.
— Змия яйцеяд! — рече Наумов. — Ето и плячката й. Пускай камерата! Рядка снимка.
На земята лежеше едно яйце, кой знае от кое гнездо отмъкнато. Змията отвори уста и опита да го налапа. То се оказа по-голямо. Но тя не се отчая. Раззина още повече беззъбите си челюсти.
На няколко метра от нея жужеше кинокамерата.
— Лошо осветление! — сърдеше се младата операторка. — Дали ще излезе нещо?
Змията успя да нагълта яйцето, но то застана в гърлото й, изпъна го в неестествена подутина. После глътката се сви рязко, а след миг изплю натрошената черупка.
— Връщайте се! — извика отново Манзилала.
— Само една минутка! — отвърна Люба, като не сваляше обектива.
В дъното на пътеката стоеше с треперещи нозе ранената окапи. Обезсилена, тя вече не правеше опит да бяга.
Девойката насочи към нея апарата.
— Не може ли да махнем стрелата? — запита тя.
— Да опитаме! — съгласи се бащата, като навлезе след нея в гората.
Манзилала се разтревожи съвсем. Да ги последва ли или да остане при машината си? А и нейният мотор затихна, угасна.
В този миг се чу писъкът на Люба, писък на ужас, който прекъсна внезапно със задавено хъркане.