Изведнъж младият мъж скочи напред. Опашката на питона бе закачила един издаден над земята корен. От това се боеше той. В следния миг плячката щеше да се отпусне, смазана от чудовищната прегръдка. Анри се вкопчи в края на опашката и с рязък замах я откърти от опората й. Отметна я по-далеч от дървото, лиши стоманената спирала от смъртоносната й мощ. Вече можеше да се пребори с нея, имаше време да преценява. Засега жертвата се намираше извън опасността.
Но змията не го остави да решава той. Реши първа тя. Взе почина. Размота се мигновено, хвърли Люба на страна и захапа новия си неприятел за крака. Зъбите й наистина не бяха отровни, но раните не бяха по-малко болезнени. Анри, по-пъргав от пъргавия си враг, я хвана за гърлото, стисна с всички сили. Змията задиша често, задъха се, гръклянът й засвири от спрения въздушен поток, но не пусна. Продължи да стиска челюсти. Опашката й заопипва трескаво околността за опора. Ала ловецът знаеше какво дири тя. Затова пробягна няколко метра към средата на полянката, тътрейки седемметровото тяло. Змията опитваше да оплете ръцете и краката му, но той предвиждаше всяко нейно намерение. Тя беше примитивна твар. В малкия й мозък бяха поместени твърде малко умения. По един и същ начин нападаше и животни, и хора. По един и същ начин ги увиваше, по един и същ непроменен начин ги удушаваше. Срещу слепия механизъм на инстинкта, който губи целесъобразността си, когато попадне в нови условия, човекът противопоставяше разума. Анри стискаше студеното люспесто гърло, премяташе се с него по земята и следеше само едно — опашката да не намери търсената опора.
Питонът притягаше намотките си, после ги отпускаше за малко, колкото да набере нова сила, и повторно стисваше. Между две стягания Анри щеше да измъкне едната си ръка, да извади ножа и преди повторния напън, щеше да го забие в змийската шия.
Люба го превари. Когато той издебна врага си и хвана ножа, девойката се хвърли върху питона, опря пистолета в главата му и гръмна. Влечугото отхвърли в бясна конвулсия плячката си и се запремята като изпусната чудовищна пружина.
Анри постави в калъфа безполезния нож. После се обърна студено към девойката:
— Мадемоазел, струва ми се, че е достатъчно за дванадесет часа да ви спасявам два пъти.
— Сега не съм ви викала — отвърна дръзко Люба.
— Това няма значение. Препоръчвам ви да седнете тук на брега и да ни изчакате търпеливо. Това е джунгла, а не столичен булевард, където могат да се разхождат сами госпожици.
Люба го изгледа гневно.
— Личи си, че е джунгла. Щом като смели мъже, уж културни хора, забравят възпитанието си…
Анри я прекъсна:
— Аз имам цел. Почти съм я достигнал. Голяма цел! Два пъти вие ми попречвате да я осъществя. Но какво ли ви разправям? По-добре останете тук и чакайте!
Девойката тръгна отново. Обърна се и рече през рамо:
— Всеки подир своята цел. Не ми е известна вашата. Моята е ясна. Но пак повтарям — не допусках, че цивилизовани хора в джунглата могат да оставят в беда други хора, без да помогнат.
Младият мъж отвърна сърдито:
— В джунглата всички вървят заедно. Никой няма право да се отлъчва. Какво би станало, ако аз хукнех подир Манзилала, Жозеф подир Зигфрид Ерлих… Баща ви и гигантът знаят къде сме и са длъжни да ни намерят. Ако не си дойдат, то се знае, ще ги потърсим… Но запомнете — само след като си свършим работата. А ние не сме тук за празна разходка или за силни преживявания като вас например…
Люба вирна глава, без да му отговори, и навлезе в гъстака.
Анри се провикна подире и:
— Трети път няма да ви спасявам каквото и да стане!
Върна се, натисна сала и го избута към плитчината.
Жозеф подметна иронично:
— Не беше кавалерско!
Анри отговори грубо:
— Не сме дошли тук за кавалерство, а за злато!
Мулатът се усмихна. Известно му беше какво значи злато. Всичко избледнява пред него — любов, другарство, чест. И кавалерството, то се знае. Заговори ли гласът на златото, млъква всичко. Няма сила, която да отклони човека, когато е стъпил на златната пътека.