Драконът раззина уста — втора пещера пред истинската пещера. От гърлото му се откърти вледеняващ рев, който проехтя като буря над водната повърхност, оглуши двамата иманяри. Тъй, с такава физическа плътност, вие и параходната сирена.
— Бързо! — извика Анри. — На сушата!
Убеден беше, че във водата би устоял трудно на това водно страшилище. Снощи видя бързината, с която го пренесоха през езерото ципестите му лапи и плоската опашка.
Динозавърът се хвърли надолу. Изтрещя върху повърхността, потъна сред гейзер от светнали пръски като срината скала. Огромни концентрични вълни рукнаха към бреговете, достигнаха сала, подхвърлиха го нагоре. Двамата гребци едва се удържаха върху му. Ала не пуснаха прътовете. Продължиха да гребат назад. Напразно! На десетина метра зад тях израсна с плисък един синьо-зелен остров, подаде се чудовищната глава и дългият рог на носа. Устата се хлопна с трясък.
Анри насочи цевта натам. Примери се в огромното златисто око. Натисна спусъка. Чудовището изведнъж потъна, туловището му се разтопи в дълбочината. Нима го бе улучил от първия път при това вълнение? Но защо не чу избухването на куршума в тялото му? И друго — възможно ли беше един куршум да обезвреди тази планина от мускули и рогова броня? Такава ли беше неговата жизнена сила?
Водата се успокои, заглади се. Отраженията на гранитната стена отново се изрисуваха върху сребристото огледало на водната повърхност.
Анри продължаваше да се оглежда, стиснал димящото оръжие. Опрял гръб в него, с приклада на рамо, дебнеше и Жозеф.
Белгиецът свали пушката.
— Няма го! Да тръгнем отново, а?
Жозеф се поколеба.
В този миг салът литна във въздуха. Отдолу се надигна отново люспестият гръб като изригната от дъното малахитова скала. Анри плесна във водата, потъна. Когато изплува, той съзря на десет метра от себе си главата на динозавъра. Тя ту потъваше плитко под водата, ту се показваше, вирнала заплашително еднометровия си рогов нож. Пръхтеше шумно. При всяко потапяне ноздрите й изпръскваха като хипопотам по два водни гейзера.
Чудовището връхлиташе, раззинало челюсти като крокодил, без да се оглежда, направо, като понесен от течението дънер. Сякаш не живо същество, а гигантско чучело, теглено с въже от брега. Само очите живееха. Само те издаваха ужасната, неправдоподобна настървеност, която се криеше в малкия мозък зад тях. Такава свирепа настървеност, каквато опитният ловец не бе срещал през целия си живот; настървеност, от която кръвта му се вледеняваше, мускулите губеха пъргавината си. Сякаш злобата на цялото битие, на милионите поколения кръвожадни хищници бе наслоила в тях свирепия си блясък.
Ловецът в него отново надделя.
И все пак гущер! — помисли си той. — По-голям крокодил! Но с малко мозък. Тази чудовищна машина от мускули и рогови плочи се привеждаше в движение от прости инстинкти, първобитни рефлекси. Тя реагираше, не разсъждаваше.
Анри разбираше, че не може да избяга. Драконът го настигаше. Не беше в състояние да се мери с него по скорост. Тогава пък — по съобразителност…
Рефлексът на крокодила е да гони по права линия. Рефлексите на този воден хищник не можеха да бъдат други. Как щеше да постъпи, ако се нарушеше редът им? Ако вместо да бяга, плячката му се хвърли насреща като нападател? И друго — той е бърз, но неповратлив. Тежка, устремена напред маса — слаб на завоите…
Тези мисли прекосиха в миг съзнанието на Анри. За миг беше взето и решението.
Човекът се обърна и с луди плясъци заплува срещу исполина, срещу врага, който беше по-голям от него двеста-триста пъти. Не се смути от връхлитащата паст не спря пред блясъка на щръкналите зъби като набучени в челюстите бели саби. Продължи да пляска и да се носи насреща му. Бегло съмнение се мярна в мисълта му — дали пък този път не сгреши? Дали похватът, успявал срещу много по-интелигентни зверове, срещу хипопотами и носорози, тоя път изневери.
Но не! Анри мина на метър край озъбената пещера на устата му и бързо загреба настрани. Хищникът продължи да се носи напред още тридесетина метра. Чак тогава спря. Озърна се смутен, съгледа изчезналата плячка и бавно, в голяма дъга, зави назад. После отново се стрелва право към беглеца.
Ако знаеше, че импулсите в примитивната нервна система на цератозавъра достигат от главата до опашката за цяла минута, Анри може би щеше да си помисли по-спокойно, можеше да измисли нещо по-умно. Но не знаеше. Затова вместо да промени отново посоката и да обърка рефлексите на врага си, той се спусна направо към скалистата стена. Огромният костен капан вече се отваряше да го налапа, когато човекът се хвана за една издатина и се поде нагоре. Още по-нагоре. Ето, достигна някаква тясна площадка на четири метра над водата. Опря гръб в стената, задъхан от умора и напрежение. Измаменият динозавър подскочи, опита да се задържи с куките на предните си крачета, посегна с челюсти, но не сполучи. Изсули се назад, плесна във водата. Месоядният му дъх лъхна в лицето на Анри, задави го.