Чудовището изплува, подскочи отново, отново опита да достигне жертвата си и отново се хлъзна назад. Ала не се отчая. Продължи да се подхвърля сред кипналия воден вир.
Анри огледа скалата над себе си. Трябваше да се изкатери по нея пет-шест метра, за да се спаси. Не повече. Но тия пет-шест метра можеше да пропълзи само гущер геко с неговите лепнещи пръсти. Не човек. Стената беше гладка, без никаква издатина, без никаква пукнатина, дори понависнала над него.
Нямаше изход.
Тогава Анри видя оцелелия сал и стъпилия на него мулат, който натискаше в ужас папирусното гребло.
— Стреляй! — извика му белгиецът. — Улисан е с мен. Издебни го и стреляй в окото!
Ала Жозеф въобще не се обърна. Направи се, че не го чува. Продължи да отвежда сала към Огнената пещера. Ето достигна я. Скочи на ниската тераса пред нея, подобна на естествен кей. Грабна в ръка пушката, хлътна вътре.
А динозавърът продължаваше да се подмята, да фучи и да съска, без да усеща умора, в дива настойчивост, решен да караули тук, пред малката площадка, докато набелязаната жертва изгуби сили, докато се отпусне и падне сама в устата му. Вече престана да се подхвърля. Отпусна се във водата. Опашката му се гънеше плавно в дълбочината, двете му лапи помръдваха леко с разперени ципи, а очите му не се откъсваха от прилепналия към скалата човек, вперени в него със змийска изцъкленост, сякаш искаха да го хипнотизират, упорити и търпеливи — тъй търпеливи в дебнене на плячката, каквито могат да бъдат крокодилите и хамелеоните.
17
Люба се промъкваше през гъстия шумак със свито сърце и стиснат пистолет. Струваше й се, че отвсякъде я дебнат стотици чифта хищни очи; че оня пън отсреща, нашарен от редките слънчеви зайчета, е спотаена за скок пантера; че оная суха лиана е питон; че надничащата сред мъховете гъба е глава на отровна змия… А всъщност пънът може действително да е пантера, клонът — питон, гъбата — змия. И сред това гъмжило от опасности, които лазят под краката, които се спотайват зад дъсковидните корени, които дебнат да се метнат върху гърба ти от надвисналите клони, Люба се провираше сама, без да познава джунглата, с един пистолет и осем патрона в пълнителя.
Изведнъж тя дочу шум от счупени вейки, после силен тръбен звук като параходна свирка. Шумът приближи и преди девойката да съобрази що да предприеме, из шубраците, разкъртвайки дърветата като тревички, се измъкна едър слон с кървясали очи и разперени като гигантски ветрила уши.
Люба притихна. Нямаше време за отстъпление. Всяко мръдване щеше да привлече вниманието на гиганта, който стоеше полускрит в завесата на листата, разперил големите си уши като подслушвателни станции, и сумтеше дълбоко през хобота да улови отново миризмата, която го бе смутила. За щастие вятърът духаше откъм него. Но гигантът все не се успокояваше, все извиваше хобот като гигантски червей, готов всеки миг да се втурне напред, за да разкъсва, да тъпче, да убива. Главата му се люлееше гневно, като на играчките слончета, и размах ваше триметровите си бивни, подобни на притъпени жълтеникави колове. Животното се колебаеше. Опипваше въздуха с уши. Тъпчеше на място с крака като огромни трамбовки, под които оставаше каша от смачкани листа и пръст.
Девойката усещаше как пулсът й блъска в ушите, в гърлото, в очите, сякаш цялата тя се бе превърнала само в едно топуркащо от страх сърце. Ако я зърнеше, всичко щеше да свърши. Щеше да превърне и нея в каша. Ето при едно обръщане на главата малкото му оченце се спря на нея. Тя замръзна. Вече беше загубена. Но не. Не я забеляза. Люба знаеше, очите му са слаби. Разчита на носа и на ушите си. Затова, докато вятърът духаше насреща, имаше място за надежда. Само дотогава…
И все й се струваше, че сърцето й тупа тъй силно, че дори слонът го чува. Как да спре, как да успокои това сърце?
Великанът излезе от гъсталака, откъсна с хобот някаква вейка, размаха я да пропъди от гърба си дотегливите мухи, после я метна в уста. Мина на десет метра от вцепенената девойка, толкова близо, че тя видя пукнатините по изронените му бивни, чу куркането в търбуха му, подуши миризмата му. Но той не я усети. Изправи се до едно изсъхнало дърво, опря гръб о него и се залови да се чеше. Дънерът заскърца, поогъна се, но устоя.