18
В първия момент Жозеф Симон понечи да се върне. Тъй нетърпима беше вонята, която го лъхна от вътрешността. Но устоя. Не бе дошъл дотук, за да се върне; не бе преодолял всички лишения и опасности, за да го спре някаква миризма, та била тя и най-отвратителната. Той не се бе поколебал пред убийството, та сега ли — сега, когато насреща, през воала на вулканичните газове прозираха златните друзи по стените, когато мекият им блясък хипнотизираше погледа.
Той стисна носа си и решително навлезе в пещерата. Нагази в купчината струпани по пода кости, които хрущяха, чупеха се, потъваха под краката му като странно торфище от гнили кости. И милиони червеи, големи и малки! Гъмжило от бръмбари гробари! Облаци лъскаво сини мухи!
То беше нещо неописуемо — грандиозно гробище, невиждана братска могила на различни животни. Тук-там сред общата неразличима маса се подаваха единични запазени слонски бивни, хипопотамски зъби, крокодилски брони, оцелели бедрени кости. Това бяха останките на животните, които в търсене на нови места, подгонени от съперниците си на сушата, се бяха осмелили да нагазят във водите на езерото, без да подозират съществуването на безпощадните му властелини.
От дъното на пещерата изригна плътен задушлив облак. Задавен от кашлица, Жозеф избяга навън на чист въздух. Когато кашлицата стихна, той намокри носната си кърпа в езерото и я нагласи като противогаз пред устата си. Тъй един път бе преминал през запалената от племето балуба савана.
Отсреща, от скалистата площадка, се провикна Анри Льоблан. А до него — девойката! Навярно го убеждаваше да дойде със сала и да застреля чудовищата.
Но Жозеф се направи, че не ги вижда. Да рискува! И то тъкмо сега, когато е в Огнената пещера, когато богатството е в краката му! Да отървава кого? Този, когото после трябва да убие! А как е попаднала там девойката? Виж, нея би опитал да спаси. Разбира се, не сега. Не когато е при златото. Със злато може да има много бели девойки. Златото е магически камък — избелва всяка кожа. Колкото повече злато — толкова по-бяла…
Пред площадката, откъдето продължаваше да му маха с ръка белгиецът, двата дракона се премятаха безгрижно сред кипналата пяна. По едно време единият, по-пъстрият, се отдели, заплува към брега, към онова място, откъдето Жозеф и Анри бяха тръгнали със сала. Разцепи с острия си рог атлазената повърхност на езерото. Другият остана. Дори пак опита да се покатери на площадката.
Жозеф изтръпна. Ами ако го види? Ако остави ония и дойде тук да нападне него, да потопи сала му!
Трябваше да се скрие вътре веднага! Нямаше време. Кашлицата се бе успокоила напълно. Той натисна пред устата си мократа кърпа и повторно навлезе във вътрешността. Димът се бе поразсеял. Виждаше се цялата пещера — огромна каменна зала, висока десетина метра и дълбока тридесет-четиридесет метра, като някакъв приказен храм, от чиито кристални сводове висяха златни полилеи. Толкова блясък, замайващ огън, просветващи искри като ослепителни фойерверки! Злато, злато, злато! Навред! В безформени висулки, в единични лъснали кубове, в сблъскани кристални друзи, откроени с цялото си великолепие върху зелената мозайка на бакърените руди! Тонове злато! Пръснатите сред него турмалинови кристали с черния си огън още повече подчертаваха меката сладост на златните сияния. По стените се стичаха замръзнали златни водопади, за да попият сред зловещата костна хекатомба. А на някои места като островчета сред езерото на гнилите кости се подаваха цели златни скали.
Огнената пещера! Такова невероятно смесване, замайваща амалгама от богатство, блясък и разложение! И някак странно, символично разложението побеждаваше, надигаше се, заливаше със смрадливата си настилка несметното съкровище…
Внезапно Жозеф трепна. В живота си беше видял много ужас, много смърт. И все пак тук, сред това зловещо гробище, дори неговите притъпени нерви не издържаха. Отсреща, високо горе в една ниша между две златни колони лежеше човешки скелет. Лежеше в мрака и излъчваше призрачна светлина, като че ли намазан с фосфор. Беше застинал в напрегната поза, сякаш и мъртъв се стремеше все по-нагоре, към тавана, по-далеч от някаква страшна заплаха. В ръцете му грееше къс чисто злато, което не бе изпуснал и след смъртта. Лежеше и гледаше напред с мъртвешкия си поглед — зло и предупреждаващо.