Някоя прелетна птица може би е донесла една динена семка, чието потомство е превзело острова. Друга пък е посадила дивите пъпеши, които са сплели дългите си врежове с дините.
Наумов откъсна един плод, дребен, не по-голям от юмрука му, сцепи го и го поднесе към устата си. Но не можа да го вкуси. Стомахът му отказа дори тази свежа храна.
Пред него се стелеше тайнственото езеро, просторно и тихо, оградено със зеленоватата кадифена тераса на тръстиките и папируса, над които се надигаше внушителна джунглата. Долу, почти в краката му, почваше бродът, очертан с две алеи от лотоси и водни лилии. Към отсрещния край, близо до снощния им лагер, бързаше дървен сал с единствен гребец. Като че ли мулатът. Наумов не му се сърдеше, че го изостави. От такива хора не очакваше другарство. Би се учудил от обратното — ако Жозеф Симон бе пренебрегнал златото и бе опитал да му помогне. Ясно, бе взел злато и се връщаше, постигнал това, за което бе дошъл. Много неща вече ставаха ясни на стария естественик — готовността на немеца и мулата да го придружат в търсенето на дъщеря му; тайнственото присъединяване на звероловеца и решителният им отказ снощи да го придружат. Те бяха само използували благосклонността на черния гигант към Наумов и дъщеря му, за да прекосят необезпокоявани владенията му, бяха си послужили с тях като с прости оръдия и когато сметнаха, че са им излишни, ги захвърлиха, изоставиха ги на съдбата им.
Такива хора за жалост все още се срещат по света. И още по-жалко, че заради такива типове не можеш да посрещнеш всеки човек с открито сърце, да му помогнеш като брат, да поискаш помощ като от брат…
Въздухът ехтеше от чирикането на птички, от провикванията на маймуни и дамани, от бръмченето на пчели и бръмбари. Само комари липсваха. Навярно поради серните пари. Както край езерото Киву. Затова лудият бе оцелял, затова ватусите още не се бяха изродили. Историята говори недвусмислено — комарите с маларията са унищожили безброй народи, погребали много цивилизации. Александър Македонски, Римската империя, държавата на ацтеките, Панамският канал — все бойни полета, където комарите бяха удържали блестящи победи.
Животът шумеше. И над тая непрестанна глъчка ехтеше ясно и отчетливо пулсът на джунглата, равният ритъм на тамтама. Ех, ако разбираше езика му, ако би могъл да разчете секретните му повели?
А това? Какво бълбукаше под стръмния бряг?
Наумов се отклони от пътя, надзърна. Мъжкият динозавър продължаваше да се плиска във водата, без да подозира участта, която бе сполетяла другарката му. Лежеше отпуснат с едва подадена над повърхността глава и разперени крака като жаба. Нагъваше лениво опашка. Но очите му не се отделяха от една точка на брега, тъй както само гущер може да дебне, сякаш със залепнал в жертвата поглед.
Естественикът пристъпи до самия край.
— Люба! — извика той смаян. — Ти?
Девойката вдигна глава.
— Татко!
— Как попадна тук? — запита той. — Не можеш ли да се изкатериш горе?
Отговори Анри Льоблан:
— Невъзможно! Стената е гладка. Затова ще ви подхвърля тази лиана. Изтеглете с нея госпожица Наумова, а после двама с нея — и мен!
— Добре! Мятайте!
Чак при четвъртия опит Наумов успя да улови края й. Анри върза девойката през кръста и баща й я извлече при себе си с последни сили.
Чудовището подуши, че става нещо нередно, че плячката му се изплъзва, че цялото търпеливо чакане досега е било напразно. Изпръхтя. Зафуча. Подхвърли се нагоре. Рогът му мина на няколко сантиметра от Анри, който го изчака спокойно и в последния момент отскочи встрани. Динозавърът се срина обратно с грохот, като изплиска цял гейзер вода. Подхвърли се отново. Отново безуспешно. Тогава изведнъж се гмурна с главата надолу, тласна се с патешките си лапи. Изплющя с плоската си опашка и изчезна в зеленикавата бездна.
Наумов и Люба бързо пуснаха лианата. Анри се хвана за края й и като си помагаше с крака, се покатери по отвесната гладка стена.
Тогава от вира изскочи динозавърът. Излетя като изстреляна ракета, много по-високо от предишните си скокове, много по-устремно, по-неудържимо, и се вкопчи с лапи за тясната площадка, където доскоро стояха момъкът и девойката. Ако се бе засилил тъй преди това, от двамата нямаше да остане ни помен. Сега люспестата му морда само докосна подметката на Анри. Повече не можа. Скокът изгуби силата си. Чудовището сякаш се застоя във въздуха като литнал дракон, после хлътна надолу, изплющя като взривена граната и отново се гмурна по гръб. Златният му корем блесна на слънцето в огнения си блясък, после потъмня, сякаш се разтвори в зеленината на вира.