Белгиецът се бе зачервил от възбуждение.
— Лесно се дават съвети за благоразумие… Ако не си засегнат… Но когато знаеш кой е убил баща ти, как го е убил и защо… О, тогава всеки почва да мисли другояче. Съвсем различно. Правосъдие, казвате. Е, какво? Да ги оставя да ограбят златото и да избягат някъде, към Родезия, към Уганда, а аз да ги търся, да събирам доказателства… О, не… Ние сме в джунглата. Тук владее законът на джунглата, законът на пантерата… Да победиш — не е важно как, със сила, с коварство, из засада откъм гърба — но да победиш…
Наумов поклати глава.
— Не! Човекът не е пантера. Човекът е човек. Където и да попадне — в джунглата, на морското дъно, на Марс дори, — той носи със себе си своите закони. За хората действуват човешките закони. И защо от цялата джунгла избирате само закона на пантерата? Защо не се подчините на някой друг закон, да речем, на антилопите? Или на термитите? По-лоши ли са?
Анри заговори тихо:
— Вижте, мосьо Наумов. Аз не умея да споря. Особено с начетен човек. Вие сте учен, аз — прост ловец. Но имам свои разбирания, твърди. Аз съм дал клетва, И ще отмъстя. Никой няма да ме отклони с никакви доводи, колкото убедителни да са. Да се разберем. Да не бавя вас, да не бавите мен. Ако ме изчакате да свърша това, което съм намислил, ще се връщаме заедно. Ако не сте съгласни, тръгнете си. Аз оставам, докато си свърша работата. Това е…
Внезапно Люба извика.
Двамата мъже се обърнаха. Рудахигва бе застанал на пътя им, огромен, цял дънер от абанос, протегнал напред копието си.
— Стойте! — извика той гърлено. — Всеки, който е видял дяволския камък, ще умре! Тъй нарежда тамтамът. Тъй нарежда Изворът на мъдростта.
Тримата стояха насреща му слисани.
А над гората продължаваше да кънти бумтежът на тамтамите, все по-бързо, все по-настойчиво, все по-зло вещо — като смъртна присъда…
20
Жозеф повярва, че се е спасил. Вече доближаваше брега. Водните лилии се сгъстяваха, а отсреща се възправяше папирусовият посев, когато отзаде му се чу вледеняващият рев на динозавъра.
Нима беше жив?
Мулатът се обърна. Вдигна пушката. Не, не беше простреляният! От озъбената рогата глава, която сега пореше вълните, го стрелкаха с познатия хищен израз две здрави златисти очи.
Няма ли да се свършат най-сетне тези чудовища? Няма ли да го оставят на мира? Дали е друг гущер или същият, но възкръснал? Дали впрочем беше гущер като всички други, като вараните, като агамите, като геконите, само че по-голям, или…
Ами ако наистина е демон, зъл дух, безсмъртният Типу Тип на ватуса?
Нямаше време да размисля. Не беше свикнал. Да мислят отците мисионери. Той беше човек на действието, когато се замисляше повече, го заболяваше глава.
Насреща във водата имаше враг, а в ръцете му пушка. Цял живот бе правил само това. Той вдигна цевта, за да я насочи в познатото уязвимо място, в змийски изцъкленото като кристална купа око. Но преди да натисне спусъка, откъм брега прелетя метнат камък и го удари в ръката. Куршумът изтрещя, но отклонен от трепналата ръка, не улучи окото, а тракна по роговия шлем на чудовището, рикошира и експлодира във въздуха.
В следния миг салът получи познатия удар отдолу. Стиснал навреме свързващите лиани, в очакване на атаката, Жозеф не падна, удържа се. Но изтърва пушката. По-здраво беше докопал торбата със златото, най-ценното сега. Ако изгубеше него, нито пушката, нито салът, нито животът можеха да му го заменят.
Мулатът не можа да се изправи. Опората му се мяташе лудо в кипналия водовъртеж, сред който се мярваха ту огромна ципеста лапа, ту люспест гръб, ту сплесната опашка. А Жозеф лежеше, стискаше, залепнал за сала, прегърнал с последни сили чувала, както майка прегръща детето си.
Зацепил дългия си рог между двата парасолиеви дънера, цератозавърът фучеше, тръскаше глава, мяташе се сърдито. И все не можеше да се отърве от капана, в който сам се бе хванал, побеснял от безсилието си.
Жозеф неволно си припомни как веднъж един носорог, връхлитайки отгоре му в облак прах, сгреши само с една крачка и вместо в него храсна рога си в съседния полуизгнил дънер. Стана много смешно. Вечният сърдитко вдигна дънера на носа си и се втурна с него през бамбука, като кършеше с чудното си оръжие младите стъбла и се препъваше в по-здравите…
Изведнъж драконът реши друго. Гмурна се надолу, повлече в дълбочината и сала с човека. Жозеф и сега не се пусна. Нямаше да се пусне въобще. Защото иначе не би могъл да отнесе с плуване тежкото злато. Само тук, върху сала имаше някаква надежда да го спаси. Само върху него…