Беше подлудяващо да седи толкова близо до него и да вижда само сянката на чертите му. Никога не бе помисляла, че ще седи в скута на непознат мъж, но по някое време между първата им среща и тази вечер той бе престанал да бъде чужд за нея. Може би не беше нищо друго освен фантом от сянка и материя, но тя го чувстваше познат и близък като баща си или тихото дишане на Кити в мрака.
— Видях кораба — изтърси изведнъж тя. Трябваше непременно да разруши усещането за предстояща целувка.
Сега беше негов ред да се вцепени.
— Аха… Това ли ви развали апетита?
— И това. Не мога да си обясня защо човек с вашите средства държи да ограби хора, които нямат почти нищо.
— За мен това не е кражба. Може би просто искам да им взема нещо, което никога не им е принадлежало по закон.
— Ако говорите за хилядата фунта, те не съществуват! Никога не са съществували.
Подигравателният тон, който я подлудяваше, отново се върна в гласа му.
— Защо да ви вярвам, мис Уайлдър? Доскоро и вие не вярвахте в съществуването на дракона.
— И сега не го вярвам. А вие само потвърждавате невярата ми.
— Тогава и аз не вярвам в девствеността ви. Готова ли сте да ми дадете доказателство?
Гуендолин не можеше да отговори на такава провокация. Само леко извъртя глава, за да види блясъка на очите му в мрака.
Той хвана един от златните кичури, които се бяха изплъзнали от бонето, и го нави на пръста си. Гласът му беше само дрезгав шепот:
— Да ви усещам толкова близо… в скута си… Знаете ли какво означава това за един мъж?
— Краката ви изтръпнаха, нали? — попита с нарочна небрежност Гуендолин.
В стаята се възцари тишина. След малко драконът се изсмя сухо. Вдигна я и закрачи към леглото. Хвърли я върху матрака и тя се отдръпна към горния край, убедена, че той смята да я последва.
Вместо това той се отпусна до нея, опря ръце от двете страни на главата й и приближи лице до нейното.
— Искам да ядете, Гуендолин Уайлдър — заповяда строго той. — Ако не си изядете яденето само веднъж, ще накарам Тапър да ви направи цяла тенджера шкембе по неговата рецепта. И тогава горчиво ще съжалявате, че не сте избрали проклетите ми целувки!
12
Следващият ден беше ужасен. Под надзора на Тапър Гуендолин изяждаше всичко, което й поднасяха, макар че храната нямаше никакъв вкус. Но тя ядеше, защото не беше сигурна, че клетото й сърце ще издържи още едно нощно посещение на дракона.
Дори Тапър изглеждаше разсеян в този безкрайно дълъг ден. Вместо да я развлича с приказките си, той през цялото време се взираше с копнеж във вратата, сякаш не тя, а той беше затворникът. След като си изяде градинарската супа и блюдото с охлюви, Гуендолин го помоли да си върви. Предпочиташе да си легне рано, вместо да слуша мъчителните му напъни да поведе разговор.
Тя стана от масата, за да духне последната свещ, когато до ушите й достигнаха първите звуци на гайдата. Треперейки, тя седна в леглото и се облегна на таблата. Макар да знаеше, че свиреше човек, жалната мелодия извика в сърцето й тъга и съжаление.
За няколко минути нешлифованата красота на музиката й позволи да забрави дракона и да си спомни красивото момче от младостта си с немирни къдрици и замайващи смарагдови очи. Този замък беше неговият дом и ако селяните не бяха предали баща му на Къмбърленд, сега той щеше да бъде техният господар. Тя погледна замечтано нимфите, които лудуваха по тавана на стаята, и се запита дали момчето беше спало някога в тази стая.
Ако той живееше още тук, сега вероятно щеше да се е оженил за друга — за дъщерята на някого от съседите земевладелци, или може би за най-красивото момиче от селото, например за Глинис или Неса. Може би тя идеше да се усмихва през сълзи на неговия тъмнокос и зеленоок син, когато момчето излизаше на езда и минаваше покрай дървото, което някога беше нейно убежище. Но тя би дала всичко на света, само да можеше да види как Бърнард Маккълог се е превърнал в зрял мъж, гордост за клана си и за Шотландия.
Гуендолин избърса сълзите от бузите си. Плачеше не само за изгубеното момче, но и за момичето, което го беше обичало. Момичето, което всеки ден се изкачваше на най-високия хълм или обикаляше с часове коридорите на замъка само за да го зърне за миг. Понякога имаше чувството, че животът и на двамата е угаснал в мига, когато първият залп на оръдията проби крепостната стена.
Плачливата гайда замлъкна. Гуендолин се отпусна в леглото и се зави до брадичката. Какво ли щеше да си помисли момчето за жената, която беше станала?