Гуендолин продължи обиколката си. Трябваше да внимава къде стъпва, за да не се пореже на парчетата изпочупени съдове. Тя вдигна едно парче порцелан и помилва блестящата повърхност. Цял живот беше мечтала да има такива красиви вещи. Сега беше тъжна, защото всичко беше разрушено — порцеланът и мечтите, за които й напомняше. Докато въртеше парчето порцелан в ръката си, кракът й настъпи отрязана глава. Беше готова да изпищи, но навреме забеляза, че това беше мраморната глава на статуята от двора на замъка — Афродита. Главата й се усмихна надменно, подигравателно и в същото време съчувствено. И тогава го видя.
Той седеше както обикновено на тъмно. Ала нощта не беше в състояние да го скрие изцяло. Седеше на дългата махагонова маса, скрил лице в ръцете си. Пред него имаше кристална гарафа с малко уиски, сребърна запалка и свещ, която не беше запалил. Не носеше нито жакет, нито палто, само риза с небрежно навити ръкави. Под измокрения фин лен се очертаваха сухожилията и мускулите на могъщите му рамене.
Той не забелязваше присъствието й. Тя можеше да се измъкне на пръсти и завинаги да се отърве от него. Когато наистина го направи, вън отекна гръм и мускулите му моментално се напрегнаха.
Преди да е осъзнала какво прави, Гуендолин се втурна към него и нежно сложи ръка на рамото му.
Той вдигна мократа си глава, без да я погледне.
— Добър вечер, мис Уайлдър.
— Откъде знаете, че не е Тапър?
— Тапър не би посмял да се промъква в тъмното. Знае, че мога да му прережа гърлото. — Гуендолин преглътна уплашено. — От друга страна обаче, неговото гърло не е и наполовина толкова хубаво като вашата шийка.
Уискито беше смекчило кратките гласни и прегласи на произношението му до обезоръжаващ напев. Преди да е успяла да издърпа ръката си, той я хвана и я задържа. Палецът му се плъзна по дланта й.
— И ръцете му не са толкова меки. — Той потърка буза в дланта й. — Как мислите, дали коравосърдечната мис Уайлдър ще се смили и ще ме посети в съня ми, за да се порадвам на меките й ръце и ухаещата на сън кожа?
Топлината му беше подлудяваща.
— Пияните мъже не сънуват, доколкото знам.
Драконът се изсмя сухо.
— Тогава сигурно не сте сън, а дух. Бялата господарка на замъка ме предупреди да се пазя. Каза ми, че идването тук може да ми струва безсмъртната душа. — Той я погледна, без да отделя лицето си от сянката. — О, забравих, практичната мис Уайлдър не вярва в призраци, нали?
Ядосана, че той бе отгатнал така точно съня й, Гуендолин отговори:
— Досега не вярвах, но вече не съм толкова сигурна.
Драконът махна ръката й от рамото си, стана и се скри в по-дълбоката сянка на камината. Гуендолин се почувства странно ограбена. В сърцето й нахлу студ.
Мъжът бе вдигнал глава към старите греди на покрива.
— Можете ли да си представите какво им е било през онази нощ? Предадени от своите. Изоставени от хората, на които са разчитали. Не можели да направят нищо друго, освен да съберат малкото оръжия, да се скрият в мрака и да чакат първия гръм на оръдията.
— Трябвало е да избягат с Бони принц Чарли — възрази тя. Така и не беше разбрала защо господарят на замъка не бе постъпил именно по този начин.
Мъжът се изсмя безрадостно.
— Това щеше да им спаси живота, но щеше да унищожи завинаги скъпоценната им гордост. — И проследи с пръст девиза, гравиран на перваза на камината. — „С право или без право…
— … всеки Маккълог размахва меча.“ — завърши изречението Гуендолин. Не беше нужно да го чете. Омразните думи бяха запечатани в сърцето й.
— Знаете ли дали са имали деца? — попита небрежно той и се опита да изтрие с пръсти дебелия слой прах върху камината.
Гуендолин скри лице от лунната светлина.
— Едно момче.
— Само едно? Необикновено, нали? Аз си мислех, че планинците се размножават като зайци.
Гуендолин поклати глава.
— Съпругата на лорда му роди само един син. Но той никога не я укори. Той я обожаваше. Твърдеше, че е получил от нея най-скъпоценния от всички дарове — прекрасен син. Наследник, който ще запази единството на клана след смъртта му. — Тя понижи глас. — Мисля, че селото не можа да преодолее загубата му.