Зад нея изскърца клон и сърцето й се качи в гърлото.
— Кой е там?
Тайните на нощта бяха ужасяващи. Тя се опита да ги пренебрегне и се обърна назад, надявайки се да намери пътя преди луната да е залязла.
Само след три крачки една мускулеста ръка я сграбчи за рамото. Другата затисна устата й, за да заглуши уплашения й вик.
Та заби нокти в ръката на похитителя си и той изохка. Задушаващо горещият му дъх до ухото й я разтрепери.
— Прибери си ноктите, котенце, че ще ти ги изтръгна! — Едва сега Кити разбра, че дебелата лапа, затисната устата й, беше на Рос. Когато от мрака изникнаха Глинис, Неса и Лаклан с необичайно мрачни лица, очите й се разшириха от учудване.
Кити изрита Рос по чатала, той изруга ядно и я пусна. Тя се обърна към него и очите й засвяткаха опасно.
— Само посмей да ме докоснеш още веднъж, гаден грубиян!
Рос размаха заплашително юмрук.
— Значи позволяваш на онзи звяр да те мачка, но аз не съм достатъчно изискан за теб?
Тя очакваше Глинис и Неса да й се притекат на помощ, но те стояха зад Рос с обвиняващи лица.
— Нямам представа за какво говориш. — Кити се постара да остане спокойна. Това сигурно беше шега.
— Ние знаем какво си направила — отговори Неса.
— И с кого — добави Глинис. Съжалението в очите й беше по-страшно от ругатните на Рос.
— През цялото време си мислехме, че драконът е чудовище. Едва ти ни показа, че той е само един мъж. Смъртен — изрече Лаклан и се изсмя подигравателно.
Кити инстинктивно се отдръпна. Трябваше да бяга, и то веднага — за да спаси дракона, не себе си.
— Какво смятате да правите? — попита тя, за да спечели малко време.
На въпроса й отговори гората. Иззад дърветата и храстите изникнаха тъмни фигури както някога друидите. Но вместо свещени камъни и лечебни растения селяните от Балиблис носеха дебели тояги, мускети, въжета, факли и всички ножове и мечове, които бяха заровили в градините си или скрили в избите след оттеглянето на англичаните. Някои още лепнеха от кръвта на враговете на клана Маккълог. Даже баба Гай стискаше в костеливите си ръце вила и зъбците й блестяха заплашително в мрака.
Кити изплака тихо. Рос я хвана за лакътя.
— Е, на какво ти прилича това, момиче? Да вървим да хванем дракона!
16
Гуендолин се беше покачила на масата в стаята си. Държеше се за студената желязна решетка и наблюдаваше как мракът постепенно поглъща последната дневна светлина. Вече не беше нужно да се взира с копнеж в морето и да мечтае за свободата си. Драконът я бе освободил, но тя разбра, че всъщност не искаше да е свободна. Може би свободата просто не съществуваше.
Слезе от масата и обиколи кулата. Тоби се беше изтегнал на възглавницата като преял султан, който очакваше харемът му да танцува за него. Главата му проследи обиколката й. В златния му поглед светеше обичайната арогантност.
При първата им среща тя обвини дракона в страхливост. А сега самата тя се криеше и не смееше да излезе от самоналожения си затвор. Не искаше да вижда отворената врата. Не знаеше от какво всъщност се страхува. От него? Или от самата себе си?
Ако той се криеше в сенките, тя цели петнадесет години се беше крила зад стена, издигната от самата нея. Спойката на тази стена се състоеше от дълг, гордост и добродетел. Носеше дълга си към своя баща, както разкаяна грешница носи грубата ленена риза, и се гордееше със скромността и добродетелта си, както сестрите й с прелестите си. Дори копнежът по отдавна загиналото момче й служеше само да предпазва сърцето си от опасностите на живота и… на любовта.
Тя взе от масичката „Триумфа на рационалното мислене“ от Мандлери и го запрелиства.
Чисто напечатаните, добре подредени обяснения и разумни заключения днес звучаха като празно дърдорене. Логиката се бе провалила и тя стоеше тук, впримчена във вълненията на чувство, което нямаше нищо общо с разума.
Гуендолин захвърли книгата и се замисли за последната си среща с дракона. Когато го видя за последен път, той стоеше в края на сянката — самотен призрак, но въпреки това по-действителен от всеки друг, когото познаваше.
Как бих могла да ви се отдам, като не съм виждала лицето ви и не знам името ви? — Това е вярно, но до преди малко бях готов да се закълна, че познавате сърцето ми.
Тя присви очи. Ами ако той беше прав?
Тя не беше виждала лицето му, не знаеше дори името му, но чувстваше, че познава душата му — сърдечната му доброта, нежността му, великодушието, скрито зад грубата фасада и подигравателното равнодушие. Може би тъкмо краткият поглед зад тази фасада я бе уплашил и я беше накарал да го нарани така болезнено, че той я освободи.