Но тя не можеше да бъде свободна, докато той държеше в плен сърцето й.
Гуендолин се обърна бавно към вратата. Можеше да облече нощницата си, да духне свещите и да се сгуши в леглото, но инстинктивно знаеше, че драконът вече нямаше да дойде в стаята й както по-рано.
Ако искаше да бъде свободна, трябваше да отиде при него.
От хълмовете и пещерите се издигаха бели мъгли и се виеха около бойниците на Уейркрейг Касъл. Морето се удряше с безумна ярост в крайбрежните скали. Пълната луна хвърляше ледено сияние върху приказния замък. Всичко, до което то се докосваше, застиваше в неподвижност за вечни времена.
Гуендолин забърза през тъмните коридори. Нямаше да живее нито минута повече в миналото. Тя не беше момичето, което търси загиналото момче. Тя беше жена и искаше мъж. Мъж от плът и кръв, не от митове и лунна светлина.
Трябваше да пази свещта от поривите на вятъра, които влизаха безпрепятствено през дупката в отвесната северна стена. Този път не посмя да хвърли поглед към бушуващото море долу. Премина през нахвърляните каменни блокове, сякаш вървеше по пътека, настлана с чакъл.
Лунната светлина, която влизаше през остатъците от входната врата, не я примами навън. Гуендолин обърна гръб на вратата и претърси сенките с жаден поглед. Някъде там трябваше да се крие драконът, който не искаше да бъде открит.
В голямата зала я посрещнаха само призраците на миналото. Кристалната гарафа си стоеше на масата, на дъното имаше малко уиски.
Гуендолин претърсваше стая след стая с нарастващо нетърпение. Накрая се озова в прашен параклис. Освен малкото кръгло прозорче високо над олтара, нищо не беше останало пощадено от дяволския огън на оръдията.
Докато минаваше между изпотрошените пейки, Гуендолин се бореше с отчаянието. Ами ако драконът вече не беше тук? Ако си беше отишъл с кораба, който беше видяла преди няколко нощи?
— Моля те… — пошепна тя, устремила поглед към цветното прозорче.
Очите й се затвориха и тя почувства дълбока увереност. Ако той си беше отишъл, тя щеше да го знае. Драконът беше някъде сред тези стени. Незнайно къде, но не си беше отишъл.
Тя отвори очи и бързо излезе от параклиса. Запъти се към рушащите се стени на някогашната оръжейна. Иззад един ъгъл се появи тънка червеникава ивица светлина, която потвърди предчувствието й.
Драконът беше слязъл под земята.
Тя размаха свещта пред себе си, сенките затанцуваха, но не можа да види края на стълбата. Имаше чувството, че трябва да слезе право в пастта на ада.
Гуендолин пое дълбоко дъх и отново размаха свещта. Беше опасно да слезе в леговището на дракона, но какво друго й оставаше? Как ли щеше да реагира той, като я видеше? Надяваше се, че сърцето й ще издържи на предстоящата битка.
Стъпвайки предпазливо, тя заслиза по стълбата. Прибра полите на небесносинята тафтяна рокля, за да не се изцапат при допира до обраслата с мъх и блестяща от влага стена. Може би тясната стълба щеше да я отведе в огромна пещера и тя щеше да види леговището на дракона, постлано с диаманти, злато, смарагди и рубини. Той щеше да вдигне могъщата си глава, да разтърси блестящите си люспи и от ноздрите му да изригне огън, който да я изпепели без остатък.
Гуендолин спря за малко и разтърси глава, за да прогони тези видения. Последната нощ драконът й беше доказал, че не е звяр.
Когато стигна до първата площадка, светлината стана по-ярка. Тя мина под високата арка и се озова в просторно преддверие. Драконът беше там. Вместо да пази съкровището си, той дремеше върху пъстра купчина одеяла и възглавници.
Гуендолин изпита прилив на нежност. Мъжът лежеше по гръб, едната му ръка беше протегната, пръстите леко свити. Лицето беше отвърнато от догарящия огън в камината. Макар че в стаята беше студено, той бе захвърлил дебелото одеяло. Дългото, стройно бедро в тесен панталон до коляното и долната част на крака в изпънат чорап бяха открити. Ризата беше отворена до талията и разкриваше бронзов гръден кош, покрит с къдрави черни косъмчета.
По пръстите на Гуендолин покапа горещ восък. Устата й пресъхна. Бе разбрала, че ей сега може да разкрие с треперещите си ръце истинската му природа.
Тя се поколеба. Стори й се недостойно да нахлуе в съня му. Той беше като безпомощно дете. В следващия миг си каза, че той явно не познаваше такива угризения на съвестта, защото често идваше в стаята й да я гледа, докато спи.
Тя коленичи до него и вдигна свещта.
Ръката му се стрелна, сграбчи китката й и метна свещта към стената. Изведнъж двамата си размениха местата. Гуендолин изписка тихо. Едно беше да стои изправена в ръцете му, но съвсем друго да лежи в обятията му. Коравият гръден кош притисна меките й гърди.