Не се стресна дори от гръмотевицата, която се изтърколи по небето. Или поне си помисли, че е гръмотевица — ушите му бучаха така силно, че го усещаше като гръм. Огън на оръдия или просто биенето на сърцето му, докато се предаваше във властта на любовта.
— Убийте дракона! Убийте дракона! — Далечните крясъци прогониха омаята от сърцето на Гуендолин.
— Какво викат, по дяволите? — изръмжа драконът и вдигна глава.
Скандиранията наближаваха.
— Убийте дракона! Убийте дракона! Ще го набучим на мечовете си и ще му вземем главата! За да престане да ни мъчи веднъж завинаги!
Драконът изруга задъхано, скочи на крака, обхвана с две ръце лицето на Гуендолин и завладя устните й в дива целувка.
— Прости ми, любов моя, но трябва да сложа край на нашата малка игра. Доколкото чувам, идват ни неканени гости.
Преди тя да е успяла да отговори, той хвана ръката й и устремно я поведе нагоре по стълбата.
17
Драконът я бе нарекъл своя „любов“.
Гуендолин се препъваше след него, разкъсвана между страха и радостта. Макар проклетият здрав човешки разум да й внушаваше, че думите му са само подигравателно ласкателство, сърцето й ликуваше.
Затова й беше толкова тъжно, че трябваше да умрат.
Когато излязоха от подземието и отидоха в оръжейната, скандиранията на селяните бяха преминали в бъркотия от крясъци и рев. Драконът се притисна до стената и я притегли към себе си.
— Още не са стигнали замъка — прошепна той. — Ако се доберем до върха на кулата, преди да са щурмували двора, ще дам знак на кораба да дойде да ни вземе.
Не бяха нужни повече обяснения. Когато докосна с устни слепоочието й и окуражително стисна ръката й, Гуендолин беше готова да го последва дори в ада. Ръка за ръка двамата прекосиха оръжейната, минаха покрай параклиса и през главната порта. Макар че лунната светлина струеше през разбитата врата, Гуендолин дори не си помисли да хвърли поглед към лицето му. Не можеше да прави нищо друго, освен да тича, опитвайки се да регулира дишането си. Когато започнаха да изкачват стълбата, покрай тях се стрелна сиво кълбо. Гуендолин не повярва на очите си: това беше Тоби. Никога не го беше виждала да тича с такава скорост.
Стигнаха до края на галерията и поеха по стръмна вита стълба, същата като в кулата на Гуендолин. Сега драконът беше плячката, а не ловецът. Той вървеше пред любимата си и я превеждаше сигурно през всеки завой, покрай потрошените каменни блокове и цепнатините в пода. В края на стълбата едва не се сблъскаха с Тапър.
Косата му беше разрошена, черната копринена риза — напълно разкъсана. Беше с един ботуш, от драскотината на слепоочието му течеше кръв.
— Успях да се измъкна от селяните и дадох знак на кораба от зъбера! — Гласът му пресекваше от изтощение. — Моряците вече са пуснали лодките.
Гуендолин го огледа съчувствено. Усещаше, че той е на ръба на истерията. Откъсна ивица от дантеления си маншет и попи кръвта от раната му.
— Не разбирам, Тапър. Как можа да се случи всичко това?
Драконът погледна подозрително приятеля си.
— Хайде, Тапър, опитай се да обясниш на мис Уайлдър какво стана. — Той погледна през прозореца и се обърна отново към Гуендолин. Лицето му оставаше в сянка. Факелното шествие наближаваше. — И по-бързичко, моля.
— Аз съм виновен за всичко. Проследили са Кити, докато се срещахме в гората — изпъшка Тапър и сведе глава.
— Кити? — повтори невярващо Гуендолин. Хвърли превръзката и го сграбчи за лакътя с такава сила, че той изохка. — Моята Кити?
Тапър поклати глава.
— Моята Кити. Във всеки случай се надявам, че ще стане моя. Вече я попитах.
— Все ми е едно на кого е котенцето, поне в този момент. — Драконът посочи с пръст замъгленото стъкло. — Искам само да разбера защо побеснялата тълпа иска главата ми.
Тапър го погледна смутено.
— Те не искат твоята глава. Искат моята. Смятат, че аз съм драконът.
— Мистър Тапингъм, ще бъдете ли така добър да ми обясните как хората са стигнали до това странно заключение? — попита със заплашително тих глас драконът.
Тапър отговори с невинно изражение:
— И за мен е загадка. Преследваха ме с часове, гониха ме като лисица. За малко да ме хванат, но случайно се изтърколих по един склон и паднах във вдлъбнатината на една скала, където не можеха да ме достигнат. Вероятно тогава са решили да щурмуват замъка.
Драконът пристъпи към прозореца. Все още се стараеше да крие лицето си. Селяните не се виждаха. Гуендолин трепереше с цялото си тяло. Старите шотландски бойни викове, забравени от петнадесет години, тази нощ отекваха с нова сила.