— Ако на времето тези селски копелета се бяха вдигнали със същото усърдие да защитят водача на клана си, той щеше да бъде жив и до днес.
Тапър вдигна рамене.
— Не бива да губим време. Ако успеем да стигнем до залива, ще си спасим кожите.
Драконът се обърна и го удари по рамото.
— Добре казано, момко! Да вървим!
Той посегна към ръката на Гуендолин, но след няколко крачки забеляза, че тя не помръдва от мястото си, и я дръпна нетърпеливо.
— Тръгвай, Гуендолин! Нали чу какво каза Тапър. Трябва да побързаме.
— Аз няма да дойда — отговори меко тя.
— Какво означава това? Естествено, че ще дойдеш с мен. — Той обхвана раменете й. — Да не мислиш, че ще те оставя в ръцете на тази жадна за кръв глутница вълци! Веднъж едва не те убиха и аз няма да им предоставя втори подобен случай.
Гуендолин опря ръце на гърдите му и се опита да размисли.
— Те не са дошли за мен, а за дракона. Мислят си, че съм мъртва. Като ме намерят жива, ще започнат да ме разпитват и вие ще спечелите малко време. Може би шокът ще ги спре. Вървете, аз ще ги задържа, докато вие се качите на кораба.
— Проклятие! Няма да те изоставя като подлец — процеди през зъби той.
— Нямаш избор. Ако ни намерят тук заедно, животът ми няма да струва и пукната пара. — Тя го блъсна с все сила. — Хайде, върви, по дяволите! Ще убиеш всички ни!
Драконът хвърли поглед през прозореца, после през рамо. Тапър стоеше със сведена глава на третото стъпало. Не смееше нито да мръдне, нито да каже нещо. Светлината на факлите ставаше все по-ярка. Ако останеха още малко тук, целият маскарад щеше да отиде напразно.
Още преди да обхване лицето й с две ръце и да притисне с палци слепоочията й, Гуендолин разбра, че той ще я напусне.
— Ще се върна и ще те отведа оттук. Кълна се в живота си — проговори дрезгаво той.
Тя помилва лицето му и се усмихна през сълзи.
— Веднъж каза, че заради мен искаш да бъдеш човек, който държи на думата си. Сега аз съм тази, която го иска.
Преди да е произнесъл нова клетва, която надали би могъл да изпълни, тя привлече лицето му към своето. Целувката им беше единствена по рода си, гореща, солена и сладка, изкована от обещания и съжаление, от разбити мечти и неосъществено желание.
В следващия миг нахлуващата тълпа разби остатъците от портата и Тапър извика предупредително.
— Върви, преди да е станало късно! — извика Гуендолин и го бутна към стълбата.
Той я погледай втренчено и изчезна в мрака. Тапър се скри веднага след него.
Щом стъпките им заглъхнаха, Гуендолин подреди косата си, обзета от странно спокойствие. Знаеше, че замъкът и мечтите й могат да се стопят в пламъци, но не съжаляваше, защото първата й задача беше да защити дракона.
Когато Гуендолин се появи на най-горното от трите широки стълбища, които извеждаха във вътрешния двор на Уейркрейг Касъл, селяните се отдръпнаха смаяни.
Тя помисли, че са само учудени да я видят жива, неизядена от дракона. Нямаше представа каква гледка се разкри пред очите на суеверните шотландци: бузите й още пламтяха от целувките на дракона, разкошните й форми не бяха загърнати от груба вълна, а от небесносиня тафта, която подхождаше съвършено на сините й очи. Разпуснатата коса се вееше по гърба. Златните й вълни отразяваха играта на пламъците от огньовете и трепкащите факли, но и студената лунна светлина.
Стоеше гордо изправена, с високо вдигната глава.
— Гуени! — извика Кити и се опита да се изтръгне от грубата хватка на Нийл. — Драконът ми каза, че си жива! Всички се опитват да ми внушат, че съм се лъгала, но аз си знаех, че той никога няма да ме излъже.
Гуендолин примигна объркано. После се сети, че Кити говореше за своя дракон. Смутеното признание на Тапър започна да придобива по-ясни очертания.
Неса и Глинис я зяпаха, като че не я бяха виждали никога преди това. Гуендолин претърси тълпата за Айзи, но не я откри. Вярната слугиня беше останала при баща й.
Албърт излезе от тълпата, заобиколен от двамата си сина.
— Махни се от пътя ни, момиче. Не искаме да се караме с теб.
— Може би ще те изненадам, Албърт, но аз искам да се скарам с вас. Само преди две седмици, ме оставихте тук, за да умра.
— Добре ти се е отразило, както виждам — изръмжа Рос.
Когато погледът му се впи в корсажа й, Гуендолин разбра, че презрението в погледа му всъщност е било желание. Похот. Всеки път, когато й е подлагал крак, щипал я е и я е ругал, той е искал да я накаже, че я желае.
— Да, живях много по-добре от теб, Рос — отговори меко тя. — Никога не съм изпитвала нужда да унижавам другите, за да се убедя колко съм велика.
В тълпата се чуха ужасени ахкания. Рос се намръщи заплашително и направи крачка към нея. По-младият му брат го задържа.